Решение № 261156 от 19.02.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е град София, 19. 02. 20**г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева

2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 8613 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Производството е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от

С.И.Д., ЕГН **********, и Е.О.Д., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „********ап. 28 (въззивници). Въззивниците оспорват решение № 7324 от 10. 01. 2019 г., постановено от Софийския районен съд по гр. д. № 43850 по описа за 2018 г. (обжалвано решение) в частта, в която е било признато за установено съществуването на вземания на „ТОПЛОФИКАЦИЯ – СОФИЯ“ ЕАД за стойността на предоставена топлинна енергия (в частта от по 243 лева и 83 стотинки спрямо всеки въззивник) с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката; обезщетение за забава върху в размер на законовата лихва върху стойността на предоставената топлинна енергия (по 38 лева и 68 стотинки) с правно основание чл. 422 във връзка с чл.

415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите; стойността на услугата дялово разпределение (по 17 лева и 15 стотинки) с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 139в, ал. 1 от Закона за енергетиката; и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху стойността на услугата за дялово разпределение (по 3 лева и 76 стотинки) с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Вземанията за стойността на предоставената топлинна енергия и за стойността на услугата за дялово разпределение са за периода 01. 05. 2014 г. – 30. 04. 2017 г., а вземанията за обезщетения в размер на законовите лихви за забава върху съответните главници: за периода 16. 09. 2015 г. – 13. 03. 2018 г.

Въззивниците твърдят, че решението е формално и незаконосъобразно. Поддържат, че исковата молба е нередовна (ищецът „ТОПЛОФИКАЦИЯ – СОФИЯ“ ЕАД не бил внесъл изцяло дължимата държавна такса по всички искове). Оспорват наличието на валидно облигационно отношение между тях и ищеца (обстоятелството, че са собственици на топлоснабдения имот, останало недоказано; липсвала молба-декларация за откриване на партида), количеството на доставената топлоенергия и осъществяването на услугата дялово разпределение. Районният съд неправилно е присъдил лихви, при положение, че изпадането им в забава не било доказано. Позовават се на чл.

62 и пар. 1 от Заключителните разпоредби от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), които първата инстанция не е приложила. Твърдят нарушения във връзка с доказването (първата инстанция не рапределила доказателствената тежест, не допуснала техни доказателствени искания и кредитирала съдебно-техническата експертиза, която почивала върху документи, които не били представени по делото и можело дори и да не съществуват). Поддържат, че ищецът не е представил достатъчно доказателства. Твърдят, че е прихванал стари задължения извън процесния период. Позовават се на съдебна практика. Искат от въззивния съд да отмени обжалваното решение в съответната част. Претендират направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** Б (въззиваемо дружество). С молба от 13.

10. 2020 г. заявява, че оспорва въззивната жалба, иска от въззивния съд да я отхвърли и да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и оспорва основанието и реалното осъществяване на престацията.

Третото лице помагач на страната на въззиваемото дружество „Н.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, не предприема процесуални действия във въззивното производство.

След като прецени твърденията на страните и като съобрази събраните от първата инстанция доказателства и правото, въззивният съд направи следните фактически и правни изводи.

След служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно. То е също така и допустимо в обжалваната част по следните съображения. Първоинстанционният съд правилно е съобразил, че е бил сезиран с общо четири кумулативно съединени осъдителни иска, като правомерно е изчислил държавната такса независимо от броя на ответниците. По този начин е спазил приложимата актуална редакция на чл. 72, ал. 1 ГПК. Приспаднал е държавната такса, внесена в заповедното производство.

Спазени са и останалите законови изисквания, поради което исковата молба е редовна и допустима, съответно първоинстанционното решение е допустимо в обжалваната част.

Относно правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд намира следното.

Не е налице противоречие с чл. 62 от Закона за защита на потребителите. Щом сградата – етажна собственост е присъединена към топлопреносната мрежа и няма данни за отказ по съобразно чл. 153, ал. 2 от Закона за енергетиката, приема се, че е налице искане за предоставяне на топлинна енергия. В този смисъл са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2016 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд.

Въззивниците оспорват наличието на валидно облигационно отношение между тях и въззиваемото дружество, тоест за обстоятелството дали въззиваемите са клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката.

Както е посочено във въззивната жалба, въззивниците не са собственици на процесния топлоснабден имот: апартамент № 28, находящ се в град София, ж. к. ************“, абонатен номер *****От представения по делото нотариален акт се установява, че те са прехвърлили правото на собственост върху топлоснабдения имот през 1997 г. в полза на дъщеря си П.С.Н.(л. 79 от исковото производство на районния съд). Със сключването на договора са изгубили правото на собственост върху топлоснабдения имот (чл. 99 от Закона за собствеността). Въпреки това обаче изводът на първоинстанционния съд за наличие на валидно облигационно отношение между въззивниците и въззиваемото дружество е правилен. Законът установява подобно правоотношение между страните и тогава, когато те, макар и несобственици, са носители на вещно право на ползване върху топлоснабдения имот (чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката).

В разглеждания случай с нотариалния акт за прехвърлянето на имота въззивниците (продавачи) са учредили в своя полза пожизнено вещно право на ползване.

Следователно въззивниците са клиенти на топлинна енергия. Установяването на този факт е достатъчно, за да обоснове извода, че и двамата въззивници са страна по валидно облигационно отношение с топлопреносното предприятие (въззиваемото дружество) за доставянето на топлинна енергия на процесния топлоснабден имот.

Не се изисква доказването на откриване на индивидуални партиди при топлопреносновото предприятие, което е изпълнено по отношение на въззивника С.И.Д.

(л. 23 от исковото производство на районния съд).

На следващо място въззивниците оспорват количеството на предоставената топлинна енергия и осъществяването на услугата дялово разпределение. Относно свързаните с това оспорване твърдения за осъществени процесуални нарушения във връзка с допускането, събирането и преценката на доказателствата от първоинстанционния съд, въззивният съд намира следното. Първата инстанция е разпределила прецизно доказателствената тежест с доклада по делото (л. 49 от исковото производство, гръб), приет в първото открито съдебно заседание, като въззивниците не са се възползвали от възможността да направят възражения по него. С доклада по делото също така са оставени без уважение доказателствените искания на въззивниците, направени със своевременния отговор на исковата молба, като не е допуснато процесуално нарушение. Доказателствените искания за представяне на документи по чл. 190 ГПК, свързани с абонатната станция, не са били необходими, при положение че районният съд е допуснал съдебно-техническа експертиза със следните задачи: 1. установяване на ежемесечните отчети по общия топломер; 6. отчислявани ли са технологичните разходи на топлинна енергия в абонатната станция;

7. общият топломер, монтиран в абонатната станция, преминал ли е на първоначална и последваща метрологична проверка съобразно изискванията на Закона за измерванията. Видно от обстоятелствената част на съдебно-техническата експертиза, тя е изготвена въз основа поисканите от въззивниците с отговора на исковата молба документи, като не е нужно последните да са приети и приложени по делото. В съответствие с процесуалния закон първоинстанционният съд се е позовал на експертното заключение по съдебно-техническата експертиза, приемайки го за обективно и компетентно изготвено.

От съдебно-техническата експертиза се установява, че процесният топлоснабден имот е с демонтирани радиатори. При това положение първата инстанция правилно е намерила за приложима правната норма на чл. 153, ал. 6 от Закона за енергетиката, и е приела, че въззивниците са останали клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Съгласно констативната част от съдебно-техническата експертиза в общите части на дадената сграда – етажна собственост няма отоплителни тела. Следователно в процесния период на въззивниците фактически не е била предоставена топлинна енергия, отдадена от отоплителните тела в общите части на сградата по смисъла на чл. 153, ал. 6 от Закона за енергетиката. Що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, от изслушването на вещото лице в откритото съдебно заседание пред първата инстанция се установява, че начислените суми за топлинна енергия от въззиваемото дружество (ищеца) са именно за топлинната енергия, отдадена на процесния топлоснабден имот от сградната инсталация.

При това положение въз основа на данните от съдебно-техническата експертиза (експертното заключение и изслушването на вещото лице) първоинстанционният съд правилно е стигнал до извода, че искът за главница за предоставена топлинна енергия е основателен. Следователно в тази част обжалваното решение е правилно.

Във връзка с оспорването на фактическото осъществяване на услугата дялово разпределение, въззивният съд намира възражението на въззивниците за неоснователно. От своевременно представените от третото лице помагач писмени доказателства в първоинстанционното производство се установява, че услугата дялово разпределение е била осъществявана. Освен това при изслушването на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че „фирмата за дялово разпределение“ изчислява сградна инсталация. Затова и в тази част обжалваното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено.

По отношение на възражението на въззивниците спрямо обезщетенията за забава в размер на законовите лихви върху главниците за стойността на предоставената топлинна енергия и стойността на услугата дялово разпределение въззивният съд намира следното. Приложимите към процесния период общи условия на топлопреносното дружество са одобрените от ДКЕВР на 03. 02. 2014 г., както и одобрените от КЕВР на 27. 06. 2016 г. По отношение на частта от процесния период от 16. 09. 2015 г. до 11. 08. 2016 г. (последната дата е моментът на влизането в сила на общите условия, одобрени от КЕВР на 27. 06. 2016 г.) изискуемостта на вземането за предоставената топлинна енергия настъпва в 30-дневен срок от публикуването на фактурите за съответните отчетни периоди на Интернет-страницата на въззиваемото дружество (чл. 33, ал. 2 от общите условия, одобрени от ДКЕВР на 03. 02. 2014 г.). Доколкото по делото не са били представени данни за публикуването на съответните фактури на Интернет-страницата на въззиваемото дружество или за издаването на кредитните известия по чл. 32, ал. 2 от посочените общи условия, искът за обезщетение за забава върху стойността на съответната главница за периода от 01. 05. 2014 г. до 11. 08. 2016 г. е недоказан. Предвид данните от съдебно-счетоводната експертиза размерът на неправилно присъдената лихва за забава през съответния период е сумата от 47 лева и 29 стотинки (за отчетния период по съдебно-техническата експертиза 01. 02. 2014 г. – 31. 07. 2015 г.) и 19 лева (за отчетния период по съдебно-техническата експертиза 01. 05. 2015 г. – 31. 07. 2016 г.) или общо 66 лева и 29 стотинки. Първоинстанционният съд неправилно го е уважил в частта за съответния период, поради което обжалваното решение трябва да бъде отменено в съответната част.