Решение № 1412 от 08.12.2023, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1412 гр. Варна, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско дело № 20233100501585 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на “Фератум България“ ЕООД, с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 3“, бул.“Александър Малинов“ №51, вх.А, ет.9, ап.офис 20, представлявано от И. В.а Д. и Д. В.а Н., действащи чрез юрисконсулт Г.Г., против частта от Решение №1598/11.05.2023г. постановено по гр.д.

№16006/2022г. по описа на Районен съд Варна, с която е уважен предявеният от Т. А. В., с ЕГН **********, с адрес: *****, със съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б, чрез адв.М. М., против жалбоподателят, иск правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за връщане на получената без основание сума от 84.82лв., представляваща недължимо платена такса за гарант по Договор №933224 от 09.10.2020г. за предоставяне на потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда-06.12.2022г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излага, че решението на РС Варна е постановено в нарушение на процесуалният и материалният закон, освен това е неправилно и необосновано. Поддържа се, че неправилно съдът е възприел, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1 от ЗПК, без да съобрази, че чл.22 от ЗПК изисква да не са спазени кумулативно всички изисквания на първата цитирана разпоредба, а не само отделни нейни елементи. На следващо място се поддържа, че необосновано, неправилно и в противоречие със закона съдът е приел, че таксата за гарант, следва да бъде включена в годишния процент на 1 разходите. Твърди се, че сключването на договор за гаранция с “Фератум Банк“ ЕАД е допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на кредит от “Фератум България“ ЕООД и по тази причина не подлежи на включване в годишния процент на разходите по договора за кредит. Твърди се, че потребителят може да посочи свой поръчител и да не поема разходи към “Фератум Банк“ ЕАД, освен това дружеството жалбоподател предоставя кредити, както със, така и без поръчител, като са развити подробни съображения в тази насока. Твърди се още, че договорът за гаранция е сключен между въззиваемия и “Фератум Банк“ ЕАД, което дружество е партньор на жалбоподателя, но е и самостоятелно юридическо лице-кредитна институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на Република България. Сочи се, че договорът за гаранция всъщност е договор за поръчителство и дължимата по същият такса е възнаграждение за поръчителя, което не противоречи на закона. Поддържа се, че в случая няма някакъв скрит за потребителя разход или заблуждаваща търговска практика, която да го подведе, както и че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения, като потребителят разполага с цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за него. На последно място се изразява несъгласие с дължимостта на възнаграждение за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, като са изложени обстойни аргументи за недоказаност на предпоставките за присъждане на такова. Моли се за отмяна на решението в атакуваната му част и отхвърляне на предявените претенции.

В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като са развити насрещни съображения и се сочи относима съдебна практика. Моли се за потвърждаване на решението в обжалваната му част и за присъждане на деловодни разноски.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се представлява и не взема становище.

Въззиваемата страна, чрез подадена от пълномощникът й писмена молба, оспорва жалбата и поддържа отговора си. Претендира разноски.

За да се произнесе, съдът съобрази, следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от Т. А. В., против ”Фератум България” ЕООД, иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 92лв., недължимо платена по Договор №933224 от 09.10.2020г. за предоставяне на потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда-06.12.2022г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 09.10.2020г. между страните е сключен Договор №933224 за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който ищецът следвало да върне в срок от 7 дни общо сумата от 927.18лв., от която 920лв.-главница и 7.18лв.-лихва, изчислена на база ГЛП в размер на 0.78 % и ГПР в размер на 49.97 %. Сочи се, че на 2 основание чл.5 от процесния договор, ищецът сключил Договор за гаранция с “Фератум Банк“ ЕАД, с който се обезпечава погасяването на задължението по договора за потребителски кредит. Сочи се още, че с договора за гаранция е уговорено плащането на такса за гарант в размер на 84.82лв. Поддържа се, че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 1012лв., с която погасил главница в размер на 920лв., лихва в размер на 7.18лв. и такса за гаранция в размер на 84.82лв. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК и чл.11 и чл.9, ал.4 от ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Поддържа се, че в процесния договор е посочен годишен лихвен процент, но липсват условия за прилагането му, в това число дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Твърди се, че както в договора, така и в погасителния план, не е отбелязан общият размер на възнаградителна лихва, дължима за целият срок на договора и съотношението й с главницата по кредита, посредством което да е възможна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Твърди се, че въпросната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и е основание за недействителност на договора. Твърди се, че в погасителният план не е включена задължителна информация по ЗПК и той не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като предвидените главница, договорна лихва и такса гарант, е следвало да бъдат подробно индивидуализирани, с оглед тяхната периодичност. Сочи че съдържанието на договора се изчерпва единствено и само с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Поддържа се, че въпросното съдържание създава невъзможност за ищеца да разбере какви компоненти включват заплащаните от него вноски по погасителният план, как са изчислени те и на каква база, което е основание за нищожност на договора за паричен заем.

На следващо място се твърди, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Твърди се, че ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, а в процесния договор е посочена само абсолютна стойност на ГПР, без да е разписана методика на формиране и кои компоненти точно са включени в него. Твърди се, че не е ясно дали таксата гарант е включена при изчисляване на процента на ГПР, като по този начин разходите по кредита остават неизвестни и се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. На последно място се поддържа, че договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез договора за гаранция/поръчителство в размер на 84.82лв. не е включена в ГПР и ГЛП. Сочи се, че според договора за кредит ГПР е в размер на 49.98 %, а след включването към ГПР и ГЛП 3 на възнаграждението, предвидено по договора за поръчителство, действителният процент на разходите ще да нарасне двойно. Ето защо се поддържа, че потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.

Твърди се, че посредством уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство, се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото това е свързано със заплащане на разходи, които са част от дейността по управление на кредита и те следва да са включени в ГПР. Твърди се, че при включване на допълнителните разходи по договора за поръчителство в ГПР, се получава нарушение на изискването процента на разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди се още, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Поддържа се, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, съответно че нищожността на процесната клауза обуславя недействителността на целия договор на основание чл.22 от ЗПК вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В заключение се поддържа, че с оглед нищожността на процесния договор и на основание чл.23 от ЗПК, не е следвало да се заплаща договорна лихва и възнаграждение по договора за гаранция, чиито сбор възлиза на сумата от 92лв. и който подлежи на връщане като платен без основание. В условията на евентуалност се претендира връщането на таксата гаранция в размер от 84.82лв.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, с който се оспорва иска.

Поддържа се, че претенция за нищожност на чл.5 от договора не е предявена срещу надлежна страна, доколкото договорът за гаранция не е сключен с ответното дружество, а с трето за настоящия спор лице-“Фератум Банк“. Сочи се, че въпросното дружество, е самостоятелно юридическо лице-кредитна институция, лицензирана в Малта, вписана в нарочния регистър на БНБ и предоставяща услуги на територията на България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт. Оспорват се изложените в ИМ твърдения за нищожност на договора, като се поддържа, че ищецът е имал избор да сключи договор за гаранция с гарант или да посочи поръчител, избран от него, като сключването на договор за гаранция не е условие за сключването на договора за потребителски кредит. Поддържа се, че при кандидатстването за кредит, потребителят може да избере да предостави поръчител-личен гарант или ди избере да ползва услугите на професионален гарант юридическо лице. Сочи се, че при избор на “Фератум Банк“, системата незабавно и автоматично генерира дължимата сумата за предоставената услуга, която потребителят следва да заплати на “Фератум Банк“. Твърди се, че ищецът не е пожелал да кандидатства с личен гарант, а е избрал да се възползва от допълнителна услуга, която не е задължително условие за отпускане на кредита. Поддържа се, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна, поради което прогласяването за нищожна на клаузата по чл.5 от договора за кредит, няма да погаси или измени задълженията на ищеца за връщане на отпуснатата сума или да измени задълженията му по договора за гаранция. Поддържа се, че в случая не е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68е от ЗЗП или 4 допуснато нарушение на чл.143 от ЗЗП, тъй като разходът за гаранция не следва да се включва в ГПР на кредита, защото не влиза в общия разход по смисъла на §1.1 от ЗПК, доколкото касае незадължителна услуга, предоставена от трето лице. Сочи се, че необходимостта от обезпечение, е следствие на оценката на кредитоспособността на потребителя по реда на чл.16 от ЗПК и има за цел да гарантира финансовия риск на кредитора. Твърди се, че в случая по ясен и разбираем начин на кредитополучателят е била предоставена цялата необходима информация във връзка с размера на ГПР и начина на неговото формиране, като са развити подробни съображения. Твърди се, че размера на ГПР от 49.98 % е в съответствие с изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото не по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Поддържа се, че ищецът е имал пълната информация и достатъчно време за да се запознае с условията на договора, преди да предприеме окончателните стъпки по сключването му. Също така ищецът е разполагал и с правото по чл.29 от ЗПК да се откаже от договора в 14 дни от сключването му. В обобщение се поддържа, че поведението на ищеца сочи на опит за злоупотреба с право и избягване на изпълнението на задълженията по договора за кредит. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на сторените по делото разноски.