Определение № 77 от 16.02.2026, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 77 гр. В., 16.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АМП

Членове:

ВЙМ

ГПЙ като разгледа докладваното от АМП Въззивно частно гражданско дело № 20261300500002 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 1, във връзка с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 14276/13.11.2025 г. от “УИЗ ЕЪР У.” Лтд, вписано в регистъра на дружествата под № 01-10-140174, със седалище и адрес на управление: ул. “*** Н-** Б., У., срещу заповед за изпълнение № 1186 на Районен съд В. по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.2494/2025 г. по описа на съда в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за размера над 240,00 лева с включено ДДС.

Жалбоподателят прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева по заповедното дело, като моли то да бъде намалено до сумата от 240,00 лева с включено ДДС. Излага се, че адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лева се явява прекомерно високо в сравнение с процесуалните действия, които пълномощникът на заявителя е извършил в заповедното производство и тяхната фактическа и правна сложност. Поддържа се в жалбата, че справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга – от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Макар и чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА да препраща към размерите, определени съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят счита, че определените адвокатски възнаграждения по правилата на Наредбата не винаги са справедливи и обосновани, ако не се отчита фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия 1 адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1/09.01.2004 г., според подателя на жалбата, не може да бъде приложено, предвид даденото тълкуване на решението на СЕС по дело С438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащането на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. (съдебно Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т.д. № 1990/2023 г., II т.о., ТК, докладчик председателят КН, Определение № 959 от 5.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК, докладчик съдията ДП, Определение № 638 от 18.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 757/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията ЕА).

Поддържа се, че е претендирано вземане за нисък материален интерес от 782,33 лева (400,00 евро), а извършената работа от процесуалния представител на заявителя се изразява в следното: посочване на фактите, от които произтича претендираното вземане в съответните полета в изготвен образец на заявлението, утвърден от министъра на правосъдието с Наредба № 6/20.02.2008 г., който съдържа указания за попълването му. В тази връзка настоящото дело не се характеризирало с фактическа и правна сложност, което да обуславя присъждането на адвокатско възнаграждение, в размер над 240,00 лева. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С[1]438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. (съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т.д. № 2

1908/2022 г., I т.о., ТК, докладчик председателят ТК и Определение № 3535 от 12.03.2024 г. по ч.гр.т.д. №20241100502429 на СГС, ЧЖ VI-Б).

Сочи се в жалбата, че решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. Поради което молят въззивният съд да приеме, че Наредба №1 от 09.07.2004 г., която е издадена от съсловна организация на адвокатите, а именно Висшия адвокатски съвет и с която се установяват минималните размери на адвокатските възнаграждения, които могат да се уговарят в сключени договори за поръчка, съдържа норми, които нарушават забраната за ограничаване на конкуренцията, установена с член 101, пар. 1 ДФЕС, както и да откаже на приложи този акт. Излага се , че Съдът не следва да прилага националната уредба, установена в Наредба № 1/09.07.2004 г., като противоречаща на правото на ЕС, при нито едно свое произнасяне, включително и когато в друга законова норма от действащото право на Р.България се препраща към този акт, защото тази правна норма също противоречи в тази си част на правото на ЕС и не може да бъде приложена. За определяне на размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на заявителя, се иска въззивният съд да вземе предвид данните за цените, при които се възмездява осъществяването на правна защита от лице с юридическо образование по дела като процесното, както и правната и фактическа сложност на делото и действията, извършени от упълномощения адвокат. За определяне на размера на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на настоящото дело, както и извършените действия на адвоката, упълномощен да представлява заявителя в заповедното производство. Няма съмнение, че по дефиниция заповедното производство се характеризира с изключително ниска правна и фактическа сложност, затова направените разходи за заплащане на адвокат (за оказана безплатна адвокатска помощ) за попълване на утвърден образец на заявление по правило следва да са в минимален размер. В настоящия случай се касае до претенция за съществуване на едно парично вземане, чиито размер е под 1000 лева, като фактическият му състав не е свързан с осъществяването на множество факти, което да изисква извършването на значителен обем от пояснения.

Поради изложеното считат, че съдът следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение до размер от 240,00 лева с включено ДДС, за оказаната в полза на заявителя безплатна правна помощ.

Иска се адвокатското възнаграждение по ч. гр. дело № 2494 по описа на РС – В. за 2025 г. да бъде намалено по справедливост до размера от 240,00 лева с включено ДДС.

Иска се обезсилване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 № 1186/27.10.2025 г. по ч. гр. дело № 2494 по описа на на Районен съд – В. – за 2025 г., в 3 частта за разноските за адвокатско възнаграждение за присъдения размер над 240,00 лева с включено

ДДС, поради прекомерност на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.

Претендират се разноски за платената държавна такса по настоящото производство в размер на 15,00 лева.

Моли да не се присъждат разноски на страните за адвокатски хонорар по настоящото въззивно производство, тъй като се касае за процедура, свързана с изменение на акта на СРС относно дължимите разноски.

Ответникът по частната жалба адв. ВВЧМ, от ВАК, с личен номер: ***, действаща в качеството си на пълномощник на заявителя Т. Н. А., с ЕГН ********** и с адрес: гр. Т., ул.

"М*** и Съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. В., ул. ”Д***, в законоустановения срок депозира отговор, в който излага становище за неоснователност, необоснованост на частната жалба и противоречаща на материалния закон - Наредба №1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (Наредбата), както и с утвърдената съдебна практика. В подкрепа излага аргументи за неправилност на твърдението на жалбоподателя, че адвокатското възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС е „прекомерно“. Подобно възражение е произволно и лишено от обоснованост. Минималният размер на адвокатското възнаграждение при защитаван материален интерес до 1000 лв. е нормативно установен в чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата и възлиза на 400 лв. без ДДС, респективно 480 лв. с ДДС при адвокат, регистриран по ЗДДС.

Сочи, че претендираното адвокатско възнаграждение за представителство на заявителя в размер на 480 лв. с ДДС съответства на заложеното в Наредба № 1/2004 г. При положение че сумата е равна на нормативно установения минимум, по дефиниция тя не може да бъде „прекомерна“. Прекомерност би могло да има единствено при възнаграждения, надвишаващи минималните размери, но не и при възнаграждение, определено в тяхната най-ниска законова стойност.

Счита, че производството по чл. 410 ГПК в материята на Регламент (ЕО) 261/2004 се характеризира с повишена фактическа и правна сложност, което опровергава твърдението на жалбоподателя, че заповедното производство по конкретния казус било с „ниска фактическа и правна сложност“. Опростеният характер на заповедното производство не означава, че всеки спор, предявен чрез него, е лишен от фактическа или правна сложност.

Законодателят е предвидил тази процедура с цел процесуална икономия, но материалноправният спор запазва своята специфика и трудност. В частност, претенциите по Регламент (ЕО) 261/2004 изискват извършване на множество професионални проверки и анализи, които значително надхвърлят рамките на едно „елементарно“ дело.

4

Моли съдът да отхвърли частната жалба и да остави в сила като правилна и законосъобразна заповедта за изпълнение, издадена по ЧГД № 2494 /2025г. на Районен съд – В. в частта й за разноските. Моли, в случай, че бъде уважена частната жалба, съдът да не присъжда разноски за държавна такса в полза на жалбоподателя.

Частната жалба е депозирана в предвидения едномесечен срок, за спазването на който, предвид липсата на връчване на заповедта на жалбоподателя-кредитор, настоящият състав прави извод от съобщението, с което кредиторът е уведомен, че срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника по чл. 414а от ГПК, от който момент той е имал възможност да се запознае със съдържанието на заповедта. Подадена е от надлежно упълномощен процесуален представител на страна, която има правен интерес от обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските, по която има качеството на кредитор.

Съгласно задължителното за всички съдебни инстанции разрешение, дадено в т. 7 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОГТК, когато произнасянето на заповедния съд е погрешно съобразено с правилата на чл. 78 от ГПК, включително когато не са присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива, заинтересованата страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 от ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. Поради това и частната жалба се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

По същество на жалбата съдът намира следното:

Съгласно задължителното за всички съдебни инстанции разрешение, дадено в т. 7 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОГТК, когато произнасянето на заповедния съд е погрешно съобразено с правилата на чл. 78 от ГПК, която има право на такива, заинтересованата страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 от ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските.