Решение № 114 от 27.02.2025, Окръжен съд - Велико Търново
- Съд
- Окръжен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1101/2024
- Вид
- Решение № 114
- Подписан
- 27.02.2025
- В сила
- 17.04.2025
- Състав
- Георги Драгостинов, Ангелина Богданова, ДИАНА РАДЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 227 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271 · Граждански процесуален кодекс
- чл.298, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.298, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 16 · Закон за собствеността на гражданите
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 114 гр. Велико Търново, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Георги Драгостинов
Членове:
ДИАНА РАДЕВА
Ангелина Богданова при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Георги Драгостинов Въззивно гражданско дело № 20244100501101 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.07.2024 година, постановено по гр. дело № 2123 по описа на Горнооряховски районен съд за 2023 година, спрямо В. В. Р. е прието за установено, че на основание покупка по реда на глава втора от Закона за собствеността на гражданите (отм.) и прекратена с развод семейна общност ищцата К. Й. К. е собственик на една втора идеална част от поземлен имот *** и на построените в него едноетажна къща, два гаража, лятна кухня, стопанска сграда и склад. По реда на чл.537, ал. 2 от ГПК е отменен нотариалния акт, с който ответникът В. С. С., праводател на В. Р., е признат за изключителен собственик на имота. В полза на ищцата са присъдени разноски.
Решението е обжалвано от В. В. Р. с искане за отмяната му вцялост и постановяване на ново, отхвърлящо иска и присъждащо й разноски. Позовава се на неправилна преценка на гласните доказателства от страна на първостепенния съд и погрешно приложение на материалния закон.
Ответницата по жалбата - К. Й. К. – е изложила доводи за безпорочност на решението. Претендира разноски за второинстанционното производство.
Встъпилите по реда на чл. 227 от ГПК деца на първоначалния ответник В.С. С.
- Т. В. С. и С. В. С., смятат, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
1
Съдът, като разгледа жалбата и обсъди доводите на страните по реда на чл. 271 от ГПК, приема:
Предявен е иск с правно основание чл. 77 от Закона за собствеността във връзка с чл. 16 от Закона за собствеността на гражданите (отм.), чл. 19 и чл. 26, ал. 1, предложение второ, от Семейния кодекс (ДВ бр.41 от 28 май, 1985 год. отм.).
Ищцата - К. Й. К. - излага в исковата си молба, че с ответника В. С. С. през 1987 година придобили в режим на семейна общност поземлен имот *** и на построените в него едноетажна къща, два гаража, лятна кухня, стопанска сграда и склад.
Развели се през 2006 година. Ответникът се снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за частта на ищцата от имота, а през 2023 година го продал на ответницата В. В. Р..
Като оспорва за нейната идеална част в полза на бившия й съпруг да е текла придобивна давност по реда на настоящото производство ищцата претендира да се приеме за установено, че притежава една втора идеална част от имота и да й се присъдят разноски.
Ответницата В. В. Р. признава, че е купила имота от В. С., но се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност спрямо претендираната от ищцата идеална част.
Претендира разноски.
Ответниците Т. В. С. и С. В. С., наследници по закон на първоначалния ответник В. С., признават иска.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема:
Не се спори, установено е от обясненията на страните и документите по делото, че ищцата и В.С. С. са били съпрузи. По реда на глава втора от Закона за собствеността на гражданите (отм.) са придобили процесния имот през 1987 година, развели са се през 2006 година и от тогава насетне в имота е живял само В. С. – фактите не са спорни и са доказани с показанията на свидетелите Т. А.а, Д. Д. и М. Л. През 2021 година В. е признат за изключителен собственик на основание придобивна давност и прекратена семейна общност, а през 2023 година е продал имота на ответницата В. Р. – приложевните нотариални актове.
Отношенията между ищцата и съпруга й били силно влошени по повод извънбрачни връзки на жената и окончателната им раздяла датира от 2005 година – решението по приложеното дело № 970 по описа на Горнооряховски районен съд за 2006 година във връзка с правилата на чл. 220 и 221 от ГПК (отм.), респективно чл.298, ал. 2 и 3 от ГПК.
Искът е неоснователен. Оставайки в имота след раздялата с ищцата в продължение на почти двадесет години В. С. е осъществявал фактическата власт за себе си и по реда на придобивната давност е придобил частта на ищцата. С продажбата от 2023 година валидно е прехвърлил правата си на ответницата В. Р.. Тези факти сочат погасяването на правата на ищцата, защото давността има двупосочно действие: поражда права за владелеца, но погасява правата на досегашния собственик – чл. 99 от Закона за 2 собствеността.
Доводите на ищцата са неоснователни. Тезата, че В. С. е държал, а не е владял, идеалната част на бившата съпруга, е в директно противоречие с показанията цитираните по-горе свидетели и с установения с решението по развода повод за окончателната раздяла на съпрузите. Влошени до такава степен отношения житейски не биха могли да рефлектират единствено спрямо брака, а да не повлияят и на имуществените отношения между страните.
В. С. е установил трайна фактическа власт върху имота за себе си. Това следва както от показанията на цитираните свидетели – В. им е заявявал, че имотът е само негов, така и от продължителното отсъствие на жената от имота. Само по себе си неупражняването на правомощия не влияе на правото на собственост, но в казуса отсъствието на жената от имота за много години обективира изложеното в молбата на Валентин до нотариуса по обстоятелствената проверка от 2021 година твърдение, че от раздялата на съпрузите насетне, той държи целия имот за себе си. Крайно изострените отношения между съпрузите логически изключват вариант ответникът да държи вещта отчасти за себе си, отчасти за ищцата. Установеното с решението по развода положение на брака ясно сочи, че Валентин С. е скъсал всякакви отношения с ищцата, в това число и имуществени. Във вещноправен аспект това означава намерение да ползва и стопанисва имота изцяло за себе си – нещо, с което ищцата е била наясно, защото претенции за имота не е заявила нито при раздялата, нито при развода.
В директно противоречие с тезата на ищцата ежегодно да се е интересувала от къщата е приложената в първата инстанция, а с жалбата – и в настоящото производство, квитанция за платени данъци от май, 2021 година. Документът съдържа името на ищцата, но като платец е посочен Валентин С.. Плащането на задължения на трето лице е факт, ирелевантен да индицира своене, а оттам - владение, но съчетан с останалите доказателства по делото – цитираните свидетелски показания, разделното живеене на страните и голословността на ищцовото твърдение ежегодно да е посещавала имота налагат извод, че близо две десетилетия В. С. държи имота за себе си. Въпросът защо е решил да плати дължимия от ищцата местен данък намира лесен и логичен отговор в съпоставката между датата на въпросната квитанция – май, 2021 година, и датата на акта по обстоятелствена проверка - юни, 2021 година. Очевидно е, че плащането на тежащите за имота задължения има за цел да го представи чист от дългове в производството пред нотариуса, признал Валентин С. за собственик на целия имот на основание прекратена с развод семейна общност и придобивна давност. От гледище на настоящия спор стремежът на владелеца да „изчисти“ имота от фискални задължения разкрива субективното му отношение за осъществяваната фактическа власт – той третира цялата вещ за своя и търси титул за собственост, с какъвто по отношение частта, получена от ищцата при прекратяване на брака им, той не разполага.
Признанието на иска от страна на владелеца-първоначален ответник не мени фактите по делото. Признанието е злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК и на това основание не бива да бъде взето предвид при решаване на спора. Още по-малко има 3 материалноправна стойност, след като фактическия състав на давността е завършен през 2021 година с позоваването на последиците от владението в рамките на производството по обстоятелствена проверка.
По делото е безспорен фактът на сближаването между ищцата, В. С. и техните деца. На фона на почти двадесетгодишна раздяла не може да убегне и обстоятелството, че затоплянето на отношенията става по повод завеждането на делото и изключително влошеното здравословно състояние на В. С., поставящо го под пряката зависимост на децата му. Само така признанието на иска може да намери логичното си обяснение на фона на десетилетно нетърпимите отношения между бившите съпрузи и на обстоятелството, че подписът в отговора на исковата молба на В. С. е нотариално заверен. При положение, че законът не изисква квалифицирана писмена форма на това процесуално действие, открит остава въпросът защо и кой е прибягнал до нотариалната заверка и то във време, когато ответникът е сериозно болен.
Със същата форма – писмена с нотариална заверка на подписа, е облечено становище, наречено „писмени обяснения“, на Валентин С. до съда с дата 22.04.2024 година.
В него той повтаря твърденията си, че ищцата е посещавала имота ежегодно, странно текстуално и редакционно съвпадение с израза, употребен в обстоятелствената част на исковата молба, и че е двамата с К. са плащали данъци за имота. Очевидно е противоречието на това твърдение с цитираната по-горе квитанция от май, 2021 година, установяваща, че не ищцата, а В. е платил дължимите от бившата съпруга данъци за години назад във времето, но по-значими са две други обстоятелства. Първото е датата на писменото становище – 22.04.2024 година. Случайно или не, заверката на писменото становище е близко по време с изписването на В. С. от болницата в Казанлък – епикризата му е с дата 02.04.2024 година. Логиката поставя въпрос кому и защо е било нужно болният да подава ново становище с твърдения, които вече е направил в исковата молба, и това становище отново да бъде заверявано от нотариус. Второто обстоятелство сякаш обяснява както преповтарянето на направените вече в отговора на исковата молба твърдения, така и диаметрално противоположната позиция на Валентин С. по делото в съпоставка с тази в производството по обстоятелствена проверка. Самият той разкрива причината в нотариално заверените си обяснения: решил е да продаде имота на ответницата В. Р., защото е болен и е имал нужда от грижи, а не е разполагал с акт за собственост за частта на ищцата от имота. В момента, в който грижите са му осигурени от ищцата и децата, застава на противоположна позиция. Извън хипотезите на дарение и завещание законът не се интересува за мотивите за извършване на правни актове. Ирелевантно е по каква причина Валентин се е позовал на придобивна давност и е прехвърлил правата си на втората ответница, но тази причина е правно значима за промяната в процедурната му позиция. Нуждата от болнични грижи, поставила го в безпомощно състояние, го тласка към злоупотреба с право - да вземе становище, по делото, предрешаващо спора в полза на ищцата и елиминиращо правата на ответницата-купувач. Цитираната норма на чл. 3 от ГПК отрича възможността на обясненията на Валентин С. да се признае юридическа релевантност и да се вземат предвид 4 при решаване на спора.
Все по тази причина показанията на свидетеля С. С., сега ответник по делото, не могат да бъдат ценени като достоверни дори в частите, които съвпадат с показанията на останалите свидетели. Той е заинтересован от изхода на спора, защото при уважаване на иска неговата майка ще получи права.
Изходът на спора и правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК сочат, че ответницатажалбоподател има право на разноски за две инстанции. Като сума са установени в размер на 1 052 лв. и следва да се присъдят с настоящото решение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Отменя изцяло по реда на чл. 271 от ГПК решението от 16.07.2024 година, постановено по гр. дело № 2123 по описа на Горнооряховски районен съд за 2023 година, вместо което постановява:
Отхвърля предявения от К. Й. К., ЕГН: **********, село Г. С., община П. Б., против Т. В. С., С. В. С. и В. В. Р., ЕГН:**********, гр. Г.О., ул. „С. в.“ № .., етаж .., ап. № .., иск, с който на основание покупка от 1987 година и прекратена през 2006 година семейна имуществена общност претендира да се приеме за установено спрямо ответниците, че е титуляр на правото на собственост върху една втора идеална част от имот в гр. Горна Оряховица, идентификатор ***, и на построените в него едноетажна къща, два гаража, лятна кухня, стопанска сграда и склад, като неоснователен.