Решение № 13964 от 05.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13964 гр. София, 05.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря СТИЛИАНА В. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20221110124064 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен e иск от Ат. К. Т., ЕГН: **********, с адрес с. АДРЕС, чрез адв. М., срещу „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК НОМЕР, със седалище и адрес на управление АДРЕС, представлявано от управителя Петър Дамянов, за прогласяване нищожността, на основание чл. 26 ЗЗД, на Договор за предоставяне на гаранция № 4357391/29.12.2021 г., сключен между страните.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че на 29.12.2021 г. ищцата сключила с трето за процеса лице - „ФИРМА“ АД, договор за предоставяне на паричен заем № 4357391, по силата на който получила сумата от 700.00 лв. Твърди се, че във връзка с този договор сключила с ответника договор за предоставяне на поръчителство № 4357391/29.12.2021 г., по който следвало да заплати сумата от 461,88 лв.

Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави и в частност - на принципите на добросъвестността и справедливостта. В тази връзка се поддържа, че уговорените престации са нееквивалентни, което води до несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, тъй като заплатената сума по договора за поръчителство в размер на 461,88 лв. надвишавала със 70% размера на отпуснатия заем от 700,00 лв. Твърди се, че срещу заплатената сума по договора за поръчителство ищцовата страна не е получила насрещна престация.

В условията на евентуалност се поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като с уговорката за заплащане на допълнителна сума по него се заобикаляла забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради факта, че се касаело за разход по договора за кредит и същият следвало да се счита включен към ГПР. В тази връзка ищецът посочва, че сключването на договор за поръчителство било условие за сключването на договора за заем, като по този начин кредиторът получавал допълнително възнаграждение, заобикаляйки забраната на чл. 19, ал.

4 ЗПК.

1

На последно място, ищцовата страна сочи, че процесният договор за поръчителство е недействителен на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, водейки до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, и не позволявал на ищцата да разбере икономическите последици от сключването му.

В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва иска.

Поддържа, че в качеството си на поръчител законосъобразно е получил уговореното между страните възнаграждение, гарантирайки точното изпълнение на задълженията на ищцата по договора за заем, като именно това е и насрещната престация, която е получил ищецът заемател. Счита, че договорът не е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като като не било доказано да са нарушени конкретни морални норми и между страните важал принципът на свободно договаряне. Ответникът посочва, че престациите на страните не са явно нееквивалетни, тъй като срещу полученото възнаграждение от 461,88 лв. е поел задължение да отговаря с цялото си имущество за задълженията на заемателя, включително и за последиците от евентуалното неизпълнение, като по този начин стойността на настрещната му престация надвишавала в пъти размера на полученото възнаграждение.

Поддържа, че ищецът е имал възможност да избере начина за обезпечаване на задълженията си по договора за заем и не е бил длъжен да сключва процесния договор за поръчителство.

Ответната страна посочва, че атакуваният договор не е нищожен поради заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК , тъй като тази разпоредба била приложима само при договорите за потребителски кредит, но не и при договорите за поръчителство, какъвто бил процесният, и последният се регулирал от нормите на ТЗ, а не от тези на ЗПК.

Моли съда да отхвърли иска, като неоснователен.

В съдебно заседание ищеца не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена молба, с която същия моли съда да уважи иска. Претендира разноски по списък.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

По делото са събрани писмени доказателства.

От събраните по делото писмени доказателства се установява следното:

На 29.12.2021 г. ищеца е сключил договор за паричен заем № 4357391 с „ФИРМА” ООД, по силата на който последното е предоставило на ищеца сумата от 700,00 лева, която ищецът се задължил да върне на 18 равни месечни вноски в размер на по 52,34 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите от 49,02 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, които да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото им възнаграждение; нетния размер на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лева; да работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с "ФИРМА" АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции; 2) банкова гаранция с бенефициер – Заемодателят, за сумата от 942,12 лева със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Н а 29.12.2021 г. ищеца, в качеството му на потребител, е сключил договор за предоставяне на гаранция № 4357391 с "ФИРМА" ЕООД, по силата на който последното, в качеството му на гарант, се задължило да издаде гаранция за плащане в полза на "ФИРМА" АД, с наредител-ищеца, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: 1. задължение за връщане на заемната сума в размер на 700 лева;

2. задължение за плащане на възнаградителна лихва; 3. задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 2 от договора, последният влиза в 2 сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем да предостави поръчителство от две физически лица или банкова гаранция в указания 3-дневен срок, а според чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора, за поемане на описаните по–горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 461,88 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 25,66 лв. по начините, установени в договора за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че "ФИРМА" АД, е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по договора.

При така установеното съда направи следните правни изводи:

Предявени са евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.

За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже, че договорът е недействителен на заявените правни основания.

Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция /наречен от него „поръчителство“/ бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като нямало еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за гаранция в размер на 461,88 лева съставлявала допълнителна сума, която била в размер на 70% от сумата на отпуснатия кредит от 700 лева, а отделно от това се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като възнаграждението в размер на 461,88 лева следвало да бъде отразено в ГПР.

В частност, преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки - чл. 288 ТЗ /в този см. и задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК/.

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3

3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че процесният договор за предоставяне на гаранция № 4357391/29.12.2021 г. е недействителен, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя.

Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. „ФИРМА“ АД и ответника „ФИРМА“ ЕООД имат качеството на свързани лица, тъй като при осъществена служебна справка в Търговския регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът по договора за заем "ФИРМА" АД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице.