Решение № 3797 от 11.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3797 гр. София, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100514850 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20023091 от 26.01.2021 г. по гр.д. № 25748/2019 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20198391 от 14.10.2021 г., Софийски районен съд, 55 състав отхвърлил като неоснователен предявения от „М.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: с.

Лозен, Столична община, ул. „*******, срещу „С. 2“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******, *******, ап.

34, иск с правно основание чл. 439 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнително дело № 20138380406073 по описа на ЧСИ М.Б., образувано въз основа на изпълнителен лист на СРС, 29 състав, издаден по гр.д. № 15506/2010 г., за суми, присъдени с решение от 06.08.2013 г. по т.д. № 842/2012 г. на ВКС, а именно: 9 000 евро – главница, ведно със законната лихва от 31.03.2010 г. до окончателното плащане, и 2 359.13 лева – съдебни разноски. На основание чл.

78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 400 лева – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „М.М.“ ЕООД, 1 който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Първостепенният съд игнорирал приложимите в случая постановки на т. 1 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, и за да обоснове неправилните си изводи цитирал по превратен начин съдебна практика, която била в обратен смисъл. Ищецът никога не бил твърдял, че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а твърдял, че по изп.д. № 20138380406073 по описа на ЧСИ М.Б. след 09.09.2013 г. не са предприемани действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, поради което вземанията – предмет на събиране по изпълнителното дело, са погасени по давност. От приложеното копие от изпълнително дело било видно, че взискателят е подал четири пъти молби за налагане на запор по сметки на длъжника, но в нито един от случаите не била внесена дължимата такса в размер на 15 лв., съответно от ЧСИ не били изпращани запорни съобщения. Изводът на СРС, че бездействието на съдебния изпълнител не може да води до неблагоприятни последици за взискателя, положил дължимата грижа като кредитор и направил изявление за продължаване на принудителното изпълнение, бил неправилен. В цитираното от СРС решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г., ІV ГО на ВКС било прието обратното – без значение е, че по вина на съдебния изпълнител не са извършени исканите изпълнителни действия, а бездействието на същия не е предвидено от закона като способ за спиране течението на давността. Освен това в случая непредприемането на изпълнителни действия не било по вина на ЧСИ, а се дължало на това, че взискателят не е положил дължимата грижа и не е внасял дължимите такси за налагане на запор. Този извод следвал от разясненията, дадени с т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което взискателят „трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия“, както и на т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС. Нещо повече – съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ЧСИ не само бил длъжен да 2 събере дължимата такса, но неизпълнението на това задължение съставлявало противоправно поведение, при което констатиране може да бъде ангажирана дисциплинарната му отговорност. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск, като съобрази че и към момента не се предприемат валидни изпълнителни действия за събиране на вземанията и давността продължава да тече. Претендира разноски за първоинстанционното производство, както и за въззивното производство – в размер на внесената държавна такса.

Съображения излага в писмена защита от 11.05.2023 г.

Въззиваемата страна „С. 2“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не претендира разноски за въззивното производство. Съображения излага в писмена защита от 17.05.2023 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване по давност вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 16.08.2013 г. по гр.д. № 15506/2010 г. на СРС, 29 състав за суми, присъдени с решение от 06.08.2013 г. по т.д. № 842/2012 г. на ВКС, І ТО – 9 000 евро – главница (в левова равностойност 17 602.47), и 2 359.13 лв. – съдебни разноски в три инстанции.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, че с молби от 2015 г., 2016 г. и 2017 г. е искал извършване на изпълнителни действия, с които е поддържал висящността на изпълнителния процес и вземанията не са погасени по давност. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

3

Атакуваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е валидно и допустимо. С оглед оплакванията в жалбата, като краен резултат въззивният съд намира решението и за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: От събраните писмени доказателства, вкл. от приетия заверен препис от изпълнително дело № 20138380406073 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ се установява, че изпълнителното дело е образувано по молба от 26.08.2013 г. на взискателя „С. 2“ ЕООД, за събиране на вземанията от длъжника „М.М.“ ЕООД по изпълнителен лист от от 16.08.2013 г., издаден по гр.д. № 15506/2010 г. на СРС, 29 състав въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено по т.д. № 842/2012 г. на ВКС, І ТО, – 9 000 евро – главница, ведно със законната лихва от 31.03.2010 г. до окончателното плащане, и общо 2 359.13 лв. – съдебни разноски в три инстанции.

С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от съдебния изпълнител да наложи запор по банковите сметки на длъжника, както и е извършил възлагане на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, вкл. да определи начина на изпълнението.

На 29.08.2013 г. съдебният изпълнител изпратил запорни съобщения до редица банки, получени от третите задължени лица в периода 04.09.2013 – 10.09.2013 г., видно от отбелязванията върху тях. От „ОББ“ АД е постъпил отговор от 16.09.2013 г., че поради недостатъчни авоари по сметката на длъжника на 09.09.2013 г. е нареден превод на сума в размер на 102 лв.

С молба от 26.09.2016 г. взискателят отново поискал от ЧСИ да извърши справки и да наложи запори. С разпореждане от 03.10.2016 г. ЧСИ разпоредил пълно проучване на имуществото на длъжника и да се наложат „съответните запори и възбрани“. В делото не се съдържат данни за внесени такси от взискателя, нито за дадени от ЧСИ указания за внасяне, нито е изготвена сметка по чл. 79 ЗЧСИ.

С молба от 07.11.2017 г. пълномощникът на взискателя отново поискал от ЧСИ да наложи запори по всички банкови сметки на длъжника, на всички вземания на длъжника към трети лица, както и след справки да пристъпи към опис на движимите вещи на длъжника. Липсва произнасяне на съдебния изпълнител по молбата, нито са предприети действия във връзка със същата.

С молба от 15.04.2019 г. пълномощник на длъжника поискал от ЧСИ да 4 се произнесе по релевирано с молба от 07.10.2013 г. възражение за прихващане.

С молба от 17.10.2019 г. взискателят отново поискал от съдебния изпълнител извършване на справки и налагане на запори. Няма произнасяне по молбата, нито от съдебния изпълнител са извършвани каквито и да било действия.

От приетата във въззивното производство при условията на чл. 266, ал.

2 ГПК молба от 11.05.2021 г. е видно, че взискателят и в хода на настоящото производство е поискал от съдебния изпълнител извършване на справки и налагане на запори.

От правна страна: Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД , когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания.

Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, под „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД следва да се разбира не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила.

Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Съгласно мотивите на тълкувателното решение, в хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на 5 вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.