Определение № 469 от 04.07.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 469 гр. Пазарджик, 04.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно частно гражданско дело № 20255200500513 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 от ГПК.

Образувано е по повод на подадена частна жалба с вх.

№11420/22.04.2025г. подадена от „Кеш Пойнт България“ ЕООД, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, чрез адв. Х. М., против Определение №925/21.03.2025г., постановено по гр.д.№3372/2024г. по описа на РС- Пазарджик.

Счита се, че първоинстанционното решение е неправилно.

В този смисъл се излагат подробни съображения.

Искането е да се постанови решение, с което да се отмени обжалваното определение и да се постанови друго, с което е отказано присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при условията на евентуалност, да се намалят значително.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от И. А. К., чрез пълномощника й адв.А. Д. от САК.

В същият се излагат подробни доводи в насока на неоснователност на подадената въззивна жалба.

Моли се да се постанови определение, с което да се остави без уважение депозираната от ответника частна жалба.

Пазарджишкият окръжен съд като взе предвид относимите с оглед 1 характера на настоящото производство оплаквания във въззивната жалба, подадения писмен отговор на нея прие за установено от фактическа страна следното:

Видно от Решение рег.№131/14.02.2025г., постановено по гр.д.

№3372/2024г. по описа на РС- Пазарджик по иска на И. А. К. против „Кеш Пойнт България“ ООД е обявен за недействителен, на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, сключения между страните договор за потребителски кредит №945933 от 16.10.2023г.

Осъден е ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД, да заплати на ищцата И. А. К., на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, сумата от 119лв. получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор за потребителски кредит/.

Осъден е ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД, да заплати на ищцата И. А. К. съдебни разноски в размер на 150лв.

Осъден е ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД, да заплати на адв.А.

З. Д. от АК- София, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 2066,76лв.

Видно от Молба с рег.№7530/14.03.2025г. подадена от „Кеш Пойнт България“ ООД е поискано да се измени постановеното по делото решение в частта за разноските, като се отмени присъденото адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата по чл.38 ЗА или евентуално същото да се намали под минималния размери по Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и да се определи върху сбора от цената на предявените искова, а не по отделно за всеки иск. Изложени са съображения, че ищцата не отговаря на изискванията за безплатно представителство по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, че делото не е с правна и фактическа сложност, а предявените искове са еднотипни. Позовава се на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С438/22, съгласно което при направено искане за намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от минималните размери по наредбата.

От подадения в срок писмен отговор на подадената молба с правно основание по чл.248 от ГПК от страна на И. А. К. чрез пълномощника й адв.А.

Д. е видно, че е застъпено становище в насока, че подадената молба е неоснователна. Направено е искане да се постанови определение, с което да се 2 остави без уважение депозираната от ответника молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по гр.д.№3372 по описа на РС- Пазарджик Решение №131/14.02.2025г., в частта му за разноските.

Видно от Определение рег.№925/21.03.2025г., постановено по гр.д.

№3372/2024г. по описа на РС- Пазарджик е оставена без уважение молбата на „Кеш Пойнт България“ ООД за изменение на Решение №131/14.02.2025г. постановено по гр.д.№3372/2024г. по описа на РС- Пазарджик.

При така установеното, настоящият инстанция от правна страна приема следното: състав на въззивната

Частната жалба е допустима- подадена от надлежна страна и в законоустановеният срок, като по съществото си е неоснователна.

В случая за да остави без уважение подадената молба първоинстанционният съд е приел, че с подадената искова молба ищцата е предявила срещу ответника четири иска, както следва: установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.22 ЗПК за обявяване на сключения между страните договор за потребителски кредит за нищожен поради неговото противоречие със закона, който е съединен с установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК за нищожност на клаузата по чл.11, ал.1 от договора, която го задължава да заплати на ответника неустойка в размер на 958,44лв. и с установителен иск за нищожност на клаузата по чл.3, ал.1, т.7 от договора, която го задължава да заплати на ответника лихва по кредита в размер на 48% лв. или 264,56лв., както и с осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от сумата от 119 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/. Установителният иск за недействителност на договора за кредит е с цена 2223лв., цената на установителния иск за недействителност на клаузата за заплащане на неустойка е 958,44лв., цената на установителния иск за недействителност на клаузата за заплащане на договорна лихва е 958,44лв., а искът за неоснователно обогатяване е с цена 119лв. Съдът в съответствие с чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнаграждения за адвокатска работа е определил отделно минимално възнаграждение за всеки иск, след което е събрал четирите възнаграждения и е присъдил едно общо възнаграждение в размер на 2066,76лв.

Съответно е приел, че при тези данни възраженията на ответника 3 касаещи, че ищцата не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.2, т.2 ЗА, че адвокатското възнаграждение следва да се определи под минималния размер по Наредба № 1/2004г. и, че адвокатското възнаграждение следва да се определи върху сбора от материалния интерес по всички искове, а не по отделно за всеки от тях са неоснователни.

В конкретният казус въззивният съд напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд изложени към обжалваното определение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Освен това счита направените доказателствени искания в подадената жалба за недопустими и неотносими към предмета на спора и оставя без уважение искането им за събиране от въззивната инстанция.

Настоящата инстанция в случая възприема еднозначно съдебната практиката според която обстоятелството за наличието на затруднено материално положение на страната, което не позволява на същата да заплати адвокатско възнаграждение на адвокат по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, като основание на адвоката да осъществява безплатна правна адвокатска помощ е достатъчно да е възпроизведено и декларирано в договора за правна защита и съдействие от страната и това обстоятелства да е удостоверено и от адвоката.

Касае се за вътрешни отношения между представител и представляван и този факт с правно значение не подлежи на съдебен контрол, дори и по възражение на насрещната страна, която носи отговорност за разноските по безплатното представителство ако загуби делото.

В ГПК е предвиден специален триинстанционен процесуален ред за проверка и съдебно установяване дали страната има и няма достатъчно средства да заплати таксите и разноските в производството, за което се извършва нарочна служебна проверка по реда на чл.83, ал.2 от ГПК на фактите и обстоятелствата, които ответното дружество случая счита, че са относими и в хипотезата на чл.38 ал.1, т.2 от ЗА и иска да бъдат проверени от съда, което е недопустимо. Подобна процедура за проверка има предвидена и в Закона за правната помощ- чл.23, ал.3.

В Законът за адвокатурата няма предвидена такава специална процедура, поради което цитираната лимитирано такава в ГПК и в ЗПП не може автоматично да бъде прилагана и в производството по чл.38 от ЗА. Обратното 4 означава незаконно разширяване на обхвата на проверката на страната в едно производство за преценка дали същата има или няма достатъчно средства да заплати адвокатско възнаграждение за да й бъде признато качеството на материално затруднено лице. Достатъчно в случая е, това да посочено като факт в договора за правна защита и съдействие сключван от страната като пълномощник и от адвоката като процесуален представител.

От друга страна задължената за разноски страна в производството /чл.78, ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4/ заплаща разходите за адвокатско възнаграждение на спечелилата делото страна независимо дали последната има качеството на материално затруднено лице или няма такова качество, но е упълномощила за свой защитник по делото адвокат. Във втория случай загубилата делото страна заплаща разноските лично в полза на страната, в чиято полза е постановения съдебен акт/, а в първия случай тя заплаща разноските директно на адвоката осъществил безплатна адвокатска помощ на материално затруднената страна. И в двата случая отговорността за разноски не отпада за загубилата делото страна, като разликата е единствено в това в полза на кой адресат ще се дължи заплащане на сумата като адвокатско възнаграждение.

Дори да се установи в хода на процеса, че страната не е материално затруднена страна, не съществува пречка, същата в хода на същия процес да сключи нов възмезден договор за правна защита и съдействие с пълномощника адвокат с уговорено и заплатено от нея в брой или по банков път адвокатско възнаграждение което при позитивен изход на спора за тази страна, да се осъди другата страна да заплати разхода й.

Предвид изложеното настоящия въззивен съд намира, че в случая за факта на налично материално затруднено лице /страна/ в процеса, като основание за доказване на безплатна адвокатска помощ и защита е достатъчно този факт да е деклариран в сключения между страната и адвокат договор за правна защита и съдействие предвид и на липсата на предвидени в ЗА специални изисквания подлежащи на проверка за установяване на това качество, /такива от категорията на предвидените в чл.83, ал.2 от ГПК и чл.23, ал.3 от ЗПП/ и въз основа на които да може да се извършва ако има предвидена по закон проверка за верността на декларираното материално затруднение в ДПЗС.

Следва да се отбележи и факта, че със съдебно Определение №616 от 5

10.02.2025г. по к.ч.гр.д. №203/2025г. на ВКС, Іг.о. се предлага, на основание чл.292 ГПК на Общото събрание на Гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по въпроса, има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл.38, ал.2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, като е спряно производството по ч.гр.д.№203/2025г. по описа на ВКС, Іг.о. до приключване на производството пред ОСГТК на ВКС, като към момента липсват данни да е постановено по въпроса тълкувателно решение, но независимо от това въззивната инстанция няма процесуално основание да спира настоящото производството пред себе си, като поддържа и възприема цитираната и в това определение съдебната практика за липса на процесуална възможност за съда да преценява дали са налице обстоятелства за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38 от ЗА.

Неоснователна е частната жалба и по отношение редуцирането размера на присъденото едно общо възнаграждение от 2066,76лв., като следва да се отчете, че в случая след постановеното решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. съдебната практика е категорична, че размерите на адвокатските възнаграждения посочени Наредба №1 от 2004г. за МРАВ, сега Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм.ДВ, бр. 14 от 2025г.), нямат задължителен характер и обвързваща сила за адвокатската работа, а именно единствено и могат да служат за ориентир.