Решение № 1080 от 19.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1080 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина А.

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Валентина А. Въззивно гражданско дело № 20251100504177 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И. П. А., действаща лично за себе си и като законен представител на малолетния А. Д. С., молители в първоинстанционното производство и въззивници в настоящото производство, срещу Решение № 4073/11.03.2025 г., постановено по гр. д. № 44256/2024 г. по описа на СРС, 117 състав, с което е оставена без уважение молбата за съдебна защита на молителите срещу Д. С.

С., С. и М. С.и и било отказано издаването на заповед за защита, като молителката била осъдена на ответниците общо 1800 лева разноски по делото. Излага съображения за неправилност на така постановеното решение. Моли съда да го отмени в цялост, като уважи молбата й за издаване на заповед за защитата им, с всички произтичащи от това последици. Претендира разноските по водене на делото за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемите Д. С. С., С. Т. С. и М. Д. С. са подали писмен отговор, в който са изложени подробните им съображения за неоснователност на жалбата. Молят съда да потвърди така постановеното решение, което считат за правилно и законосъобразно. Претендират присъждането на деловодни разноски.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.

При произнасянето по спора вьззивния съд, съобрази следното :

1

Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с молба, подадена от И. П. Х., действаща лично за себе си и в качеството си на законен представител на А.

Д. С., срещу Д. С. С., С. Т. С. и М. Д. С.. В молбата били изложени твърдения, че молителката и ответника Д. С. са родители на детето А., като живеели разделено, а детето се преимуществено отглеждало от майката. Контактите на детето с бащата и ответниците С. и М. С.и, които били родители на първия ответник и съответно баба и дядо по бащина линия на малолетния й син се осъществявали по неформална уговорка между страните, като детето имало регулярни контакти с баща си и с неговите родители. Сочела, че първият ответник живеел в непосредствена близост до мястото, където живеели с детето, като системно идвал и създавал неприятности и правел скандали пред съседите на цялата улица. Твърдяла, че на 19.07.2024 г. детето имало тренировка по футбол на игрище, което се намирало близо до дома й и този на ответниците. Твърдяла, че около 18.00 часа на посочената дата, ответникът й се обадил и направил скандал за това, че тя не била завела детето на тренировката по футбол и й се заканил, че ще дойде с още 2-3 в дома й в гр. Банкя, ще я заколи и ще запали къщата. Около 18.15 ч. Д. С. действително дошъл на адреса й в гр. ****, заедно с родителите си – ответниците С. и М. С.и. Тримата пристигнали с кола, от която Д. извадил чук и започнал да й крещи „излез да ти счупя главата… искам детето до 5 минути… какво убийство ще стане…“. Твърдяла, че тя и детето изпаднали в ужас и позвънила на телефон 112, като сравнително скоро след това на адреса пристигнал автопатрул. Сочела, че очевидец на случилото се станал съседът й В.Н., както и съпругът й, който запазил спокойствие и останал в къщата. Твърди, че по този случай била образувана преписка, вх. № 338400-12122, като на ответниците били съставени протоколи за предупреждение. Твърдяла, че детето А. изпаднало в ужас от поведението на ответниците, поради което Н. го отвел по улицата, за да не чува ругатните и да не вижда грозните сцени, които пияният му баща, подкрепян от своите родители, правел пред нея и пред малолетния им син.

Към молбата за защита от домашно насилие била приложена декларация по чл.

9, ал. 3 от ЗЗДН, подписана от молителката, както и писмени доказателства.

Ответниците оспорвали молбата и изложените в нея твърдения. Сочели, че след раздялата на Д. с И., детето първоначално останало при майката, а след това, за известен период от време живеело при него, докато те се споразумели то да живее при всеки от родителите за по три дни. След 7-8 месеца родителите решили детето да остава при всеки от тях за по една седмица и го отглеждали по този начин до 12.07.2024 г., когато майката взела детето. Съответно, на 19.07.2024 г. то трябвало да бъде при баща си, но поради предстоящия имен ден на майката се разбрали да го вземе на 21.07.2024 г., около обяд. Твърдели, че на 19.07.2024 г., Д. видял сина си да тича по ул. „Иванянско шосе“ към ул. „Лотос“, като бил видимо разстроен. Д., който бил извел коня си на паша, и носел в себе си чук, за да забие колче, за което да го върже, тръгнал след него, за да разбере какво се случва, но бил ядосан, тъй като детето било само на 7 години, а било навън само, без майка си или друг придружител. Носел със себе си чука. Звъннал на молителката, за да разбере какво се случва. Тя излязла пред гаража на къщата си и му обяснила, че оправяла количката на малкото си дете и затова казала на сина им да отиде сам на тренировка по футбол. Треньорът не допуснал А. до тренировка, тъй като бил закъснял много. С това разговорът им приключил, а междувременно излязъл съпругът на молителката и въпреки, че Д. не се разправял с него, накарал молителката да се обади на 112. През това време дошли и неговите родители, които по никакъв начин не влезли в разговор с молителката или детето. Оспорва да е заплашвал молителката, единствено поискал да види сина си.

Скоро след това дошли полицейските служители. Тогава молителката отишла при съпруга си и отворила портата, а А. излязъл и се хвърлил на врата на баща си и се разбрали, че ще се видят в неделя. Полицаите разрешили на ответниците да си тръгнат, което те направили С оглед на това молели съда да отхвърли иска, като претендирали разноски.

2

С оглед наведените твърдения, на 30.07.2024 г. в полза на молителите била издадена заповед за незабавна защита с мерките по чл. 5, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗЗДН срещу тримата ответници.

За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстаниционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :

Молителката и ответника Д. С. са родители на детето А., а ответниците С. и М.

С.и са баба и дядо на детето по бащина линия. Отношенията между страните по отношение на детето не са уредени, поради което със заповедта за незабавна защита съдът ги е предупредил, че това ще доведе до нови конфликти, доколкото в допълнение на това молителката има нов мъж (съпруг) и родено дете от него.

Твърденията на молителката за инцидента, както и тези на свидетеля си противоречат и не са последователни; на телефон 112 и пред МВР тя е заявила, че бащата на А. носи чук (мъжки глас й казва да не лъже), а свидетелят установил, че чук бил носен от дядото на А., но той не е дал показания пред МВР, нито новият партньор на молителката Михаил, който е бил очевидец. Разпитаният полицай, отзовал се на сигнала, не потвърждава с нищо твърденията на молителката.

При тази фактическа обстановка, съдът приел молбата за неоснователна и недоказана и я отхвърлил, постановявайки обжалваният съдебен акт.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:

Въззивният съд изцяло споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като същата се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства.

Въззивният съд, като прецени показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели - В.П.Н., съсед на страните, и К.М.В., полицай, посетил по сигнал адреса на въззивниците на процеснатата дата, по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в частите им, пресъздаващи личните впечатления на свидетелите за фактите и обстоятелствата, в предмета на доказване по делото и кореспондиращи на наведените от страните твърдения.

Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция.

При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :

Жалбата е изцяло неоснователна по изложените в нея доводи.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя правните изводи на първоинстанционния съд, касаещи липсата на доказателства за осъществяването на твърдените актове на домашно насилие от страна на въззиваемите спрямо въззивниците, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК. Първоинстанционното решение е правилно, постановено е при правилна оценка на доказателствената съвкупност, като приетите за установени фактически обстоятелства кореспондират на доказателствата по делото, а изведените правни изводи се основават на установените факти по делото.

С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното :

Неоснователни са доводите в жалбата, че изложените от първоинстанционния съд мотиви не кореспондират с фактите по делото. Въззивницата не е доказала по 3 безспорен начин твърденията си за извършени актове на домашно насилие от страна на въззиваемите, като ангажираните от самата нея доказателства не кореспондират на фактическите й твърдения, изложени в декларацията и в сезиращата съда молба.

Противно на твърденията й в жалбата, постановеното решение е съобразено с всички ангажирани и относими по спора доказателства.

Неоснователно е и оплакването на въззивницата, че в молбата по чл. 8 от ЗЗДН във вр. с чл. 18 от ЗЗДН, както и в декларацията по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН са описани подробно всички обстоятелства относно извършеното домашно насилие. Горното е основание за редовност на сезиращата съда молба, но не е достатъчно основание за уважаването на същата и издаване на заповед за защитата на молителката. Следва да се отбележи, че разпоредбите на ЗЗДН, макар да създават улеснения на молителя за доказване на твърденията му, не дерогират разпоредбите на ГПК относно разпределението на доказателствената тежест, като всяка страна следва да установи обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. В този смисъл, с допустимите по ЗЗДН и ГПК доказателствени средства въззивницата е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи по категоричен начин твърденията си относно сочените актове на домашно насилие, извършени спрямо нея от всеки от въззиваемите.

Част от доказателствената съвкупност е декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.

Същата не може да бъде ценена изолирано за да послужи като самостоятелно основание за издаване на заповед за защита, когато събраните по делото гласни доказателства не я подкрепят, а напротив – опровергават изложените в нея твърдения.

В този случай, декларацията не се ползва с доказателствената стойност, придадена й с разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, като не освобождава молителя от задължението да установи твърденията си при условията на пълно и главно доказване, още повече, когато са събрани доказателства в обратния смисъл. Доказателственият материал по делото следва да допълва, подкрепя или конкретизира декларираното от лицето, търсещо съдебна защита - т. е. да кореспондира изцяло с представената декларация, като при наличие на други доказателства, които оборват изложеното в нея, същата следва да бъде преценявана от съда с всички събрани по делото доказателства. В тези случаи не може да се приложи правилото на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, като декларацията да послужи като единствено и достатъчно основание за уважаване на молбата и издаване на заповед за защита на молителя.