Определение № 187 от 04.04.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 187 гр. Варна, 04.04.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно търговско дело № 20253001000118 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по частна жалба на „Агро Зона“ ЕООД срещу определение № 383/27.12.2024 по електронно дело 20243200900050(ТД 50/2024) по описа на Окръжен съд – Добрич, с което е прекратено производството, образувано по върната нередовна искова молба на частния жалбоподател.

Частната жалба е подадена в изискуемия едноседмичен срок, считано от връчване на обжалваемото определение на ищцовата страна. Подателят е надлежно овластен процесуален представител. Авансово е внесена държавната такса. Преграждащото процеса определение е обжалвам акт и производството по чл. 274 ал.1 т. 1 ГПК е допустимо.

Книжата между насрещните страни са разменени. Възраженията на жалбоподателя за ирелевантност на становището на ответника не могат да бъдат споделени. Вярно е, че по принцип въззивният контрол по въпросите относно редовността на сезирането на съда е едностранен (чл. 129 ал. 3 ГПК), но само когато нередовностите са били констатирани служебно от първата инстанция преди ангажирането на ответната страна с процеса с връчването на претенцията(Определение № 624 от 7.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2071/2017 г., I т. о., ТК, Определение №1030/06.03.2025 по дело №544/2025 на ВКС, ІV г.о.). В случая обаче предприетите действия от съда по отстраняване на нередовности са били предшествани от извършена двойна размяна на книжа и самия ответник е направил възражения както по редовността, така и по допустимост на производството, образувано по приетия първоначално за редовен иск и предприетите промени в него. Затова на тази, вече участваща в производството насрещна страна не може да се откаже право на защита и пред настоящата инстанция.

Жалбоподателят ищец „Агро Зона“ ЕООД, чрез адв. Т., излага оплаквания за необоснован извод за неизправяне на нередовности на исковата молба, като се позовава на депозирани в изпълнение на дадени от съда 1 указания книжа, съдържащи всички уточнения по предявената претенция.

Счита, че изисканото от първата инстанция коригиране на исковата молба с нова такава не съответства на закона и съответно е незаконосъобразно и прилагане на санкция за неизпълнението му. Моли за отмяна на прекратителния акт и продължаване на процеса по уточнената претенция.

Насрещната страна ответник „АГРОМАШИНА БГ ДОБРИЧ“ЕООД е упражнила своевременно право на отговор, като е оспорила искането на жалбоподателя, и наред с позоваването на неизпълнението на указанията, дадени с разпореждане № 993/27.11.25г. е изложила насрещно и допълнителни доводи срещу твърдяното редовно сезиране, като сочи, не са били изпълнени първоначалните указания, дадени още с разпореждането от 30.07.2024г. Моли за прилагане на санкционното правило на чл. 129 ал.3 ГПК и потвърждаване на обжалвания акт.

За да се произнесе по жалбата съдът съобрази:

Производството по делото е било образувано по искова молба подадена от „АГРО ЗОНА“ ЕООД, с която срещу „АГРОМАШИНА БГ ДОБРИЧ“ ЕООД е бил предявен иск за плащане на сумата от 48 480.00 лв., посочена от ищеца като цена на доставена от ответника вещ с неотстраними недостатъци, осуетяващи годност за обичайно употребление и създаващи опасност за ползвателя. Своето вземане към доставчика ищецът е обосновал с твърдения за пълно отпадане на основанието за плащането на цената след упражнено спрямо продавача право на разваляне на продажбата (с отправена нотариална покана на 09.10.2023г.) поради липса на предложено адекватно отстраняване на обявените неизправности. Същевременно ищецът е заявил и договаряне на покупката в качеството му на лизингополучател и заплащане на цената от лизингодател „ОТП ЛИЗИНГ“ ЕООД – клон Варна, като своята лична легитимация е основал на конкретно постигнати уговорки в този договор.

Сочи, че доставчикът се е съгласил правата при породена негова отговорност за скрити недостатъци и гаранционна отговорност да бъдат упражнявани пряко от лизингополучателя и именно той да е титуляр на всички парични вземания, които биха се породили при основателна рекламация по качеството на вещта. Тези твърдения са били оспорени в хода на размяна на книжата от ответника- доставчик. В допълнителна искова молба обаче, ищецът е добавил както обосновка на правния си интерес да получи лично обратно платената от лизингодателя цена по разваления договор за доставка с постигнати нарочни уговорки, тълкувани от него в този смисъл, така и със задължението по договора за финансов лизинг да придобие лизинговата вещ. В тази допълнителна молба вече е заявено и искане за привличане на лизингодателя като помагач и искане за присъждане на дадената по разваления договор за доставка цена на две части – размерът на остатъчната цена по договора за лизинг на привлечения ОТП ЛИЗИНГ ЕООД, а разликата над нея на ищеца лизингополучател. Срещу обосноваността на така промененото искане с претендираните от ищеца материалните права ответникът отново е възразил в допълнителния отговор.

След поредица от указания за отстраняване на нередовната искова молба (за „конкретизиране и прецизиране“ на обстоятелствена част и петитум) и предприети уточнения от ищеца с молби от 28.08.24г., 12.11.24г. и 26.11.24г., първоинстанционният съд е изискал от страната да представи „нова 2 коригирана искова молба“, която да отговаря на изискванията за редовност. В обжалваното прекратително определение, извършеното от ищеца представяне на комплект от преписите от всички процесуални изявления по сезирането на съда до този момент, е прието за неизпълнение именно на последното указание.

Въззивният съд съобразява, че основание за прилагане на санкционна последица по чл. 129 ал.3 ГПК не е формалното несъответствие процесуално поведение на страната с това, което й е указано от съда, а самото наличие на нередовност при сезирането, което изключва провеждането на редовен процес по конкретно индивидуализирана претенция. Самото производство по администриране на искова молба представлява израз на основния принцип на служебното начало (чл. 7 ал.1 ГПК) и затова точните указания представляват дължимото от съда съдействие за изясняване на фактите, пораждащи заявените за защита права, в съответствие с допустимите от закона правни средства. Само когато това съдействие е било надлежно, но страната не се е съобразила с дадените адекватни указания от съда, останалата нередовна искова молба подлежи на връщане.

В случая, изискването за оформяне на уточнените до момента обстоятелства и искания в нов документ със съдържание на искова молба не намира опора в процесуалния закон. Правилото на чл. 129 ал. 5 ГПК урежда обратното действие на поправките, допълненията или уточненията както на обстоятелствената част, така и на искането до съда и на индивидуализацията на страните в процеса. Затова, самите писмени изявления, които материализират тези действия (когато са извършени в изпълнение на адекватни указания на съда), попълват липсващо съдържание на началната искова молба и или заместват онези поправени части от нея, които не са били съответни на редовно допустимо сезиране. След отстраняване на нередовности с нови уточнителни молби, именно те, заедно с началната искова молба (а при нужда и с поясняващите ги преписи от актовете на съда с дадените указания) подлежат на връчване на насрещната страна като едно неделимо цяло (определение № 636 от 30.01.2009 г. по ч. т. д. № 548/2009 г. на ВКС ІI т.о.). Затова в конкретния случай, неизпълнението на указанието на формата на уточненията в разпореждане № 993 от 27.11.2024г. не може да бъде приравнено на самостоятелна нередовност, която да препятства разглеждането на уточняваната претенция. Оплакването на частния жалбоподател е основателно, а това поражда и правомощието на съда да упражни пълен въззивен контрол за правилното приложение на процесуалния закон по въпроса за редовността на сезирането на първоинстанционния съд, който е предмет на частната жалба(ТРОСГТК №6/2017 г.).

На първо място, съдът констатира, че както в първоначалната, така и в допълнителната искова молба на ищеца са били изложени поне две групи обстоятелства, които очертават различни субективни материални права на различни основания, а няколкото взаимно изключващи се искания за защитата им не са ясно обозначени и свързани с тези права. От една страна са описани отношенията възникнали по повод финансов лизинг отношения между получил вещ с недостатъци лизингополучател и доставчик на дефектирала лизингова машина, която не е била надлежно ремонтирана въпреки поредица 3 от рекламации по качеството. Ищецът-лизингополучател е пояснил, че по силата на изрична уговорка, постигната между лизингодателя и доставчикапродавач, е легитимиран лично да упражнява правата за възникнала отговорност на доставчика за неотстраними недостатъци и гаранционните права, произтичащи от договора за доставка. Сами по себе си тези твърдения не поясняват кое от двете взаимно изключващи се основания на придобити с уговорката материални права ищецът иска да защити с предявения иск – дали вземане, породено от продажба на стока със скрит, но съществуващ към момента на продажбата дефект(чл. 195 ал.1 ЗЗД) или породено от доставка на вещ с лошо качество, която не е запазила уговорените експлоатационни характеристики (договорена търговска гаранция). Доколкото и в двете хипотези може да се породи поисканото за присъждане парично вземане за връщане на продажната цена, но предпоставките за пораждането му са различни(ТР № 88 от 28.II.1984 г., ОСГК на ВС на НРБ), налице е неяснота, която не е била указана на ищеца и съответно не е била отстранявана до момента.

От друга страна , в допълнителната искова молба уговорката, с която ищецът свързва личното си право спрямо доставчика е конкретизирана като клауза (т.2 от договора за продажба) от договора за доставка, с която продавачът (ответник „АГРОМАШИНА БГ ДОБРИЧ“ ЕООД) се е съгласил с прехвърлянето на правата на купувача по отговорността за недостатъци и гаранцията. Изрично е пояснено тълкуването, на смисъла на съдържащото се в тази клауза изключване на потестативно право на разваляне и получаване на суми само до случаите на уважена рекламация(присъдени/изплатени суми), които според ищеца не са налице в процесния случай и това според него му дава право като лизингополучател да иска лично присъждане на заплатената по развалената продажба цена. Отделно е посочена и друга уговорка (в протокол за приемане на доставена вещ) с която също е потвърдено делегирането на правата на купувача за търсене на отговорност на доставчика за скрити недостатъци и гаранционна отговорност пряко на лизингополучателя – ищец и е уговорено плащането на сумите, породени от уважена рекламация да бъдат плащани на лизингополучателя(л.75 от делото на ДОС). Вътрешното противоречие в тези твърдения, съществени за квалификацията на спорното право, респективно и за съответстващо на защита му искане е било, макар и твърде общо, указано още в първото разпореждане от 30.07.2024г. (л.121 от делото на ДОС), с което е изискано уточнение на собственото му лично право да търси връщане на платена от купувач-лизингодател цена и преюдициалните обстоятелства относно точното основание за легитимирането му с правото да развали доставката.

В първа уточняваща молба от 28.08.24г. обаче, ищецът наред с потвърдените твърдения за получаване на дефектиралата стока от доставчика като резултат от договарянето на покупката от лизингодател, платил цената, отново е посочил като предмет на защитата собствените си права (да развали сделката и да получи цената) по тази покупко-продажба. Наред с приповтореното и все още неясно твърдение за конкретна фактическа хипотеза(което не може да се покрие с просто заявяване на изключване на вписаните в уговорката по т.2 от договора хипотези), вече се твърди и друг смисъл на протоколираното при приемане на стоката съглашение (договорено 4 плащане на лизингодателя при уважена рекламация). Така, вместо да пояснява факти, ищецът на практика е засилил противоречията в твърденията си по личната си легитимация да защитава собствено право на вземане, породено от отпадане на облигационна връзка по закупуването на лизинговата вещ. Само по себе си обаче, макар и да не отстранява нередовността, това поведение не може да се приравни на пълно игнориране на указанията на съда и доводите на ответната страна в тази насока не могат да бъдат споделени. Само когато липсва каквото и да е изпълнение, бездействието на страната обосновава и десезиране с нередовната претенция.