Решение № 794 от 24.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 794 гр. Пловдив, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330112686 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. С. Й. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, е недействителен на основание чл.

22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност – за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.

3.10 от договора за кредит, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса са експресно разглеждане е нищожна на основание чл. 21 ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **/**г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на сумата в размер на 500 лева за срок от 30 дни, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР от 49,05%. Посочва се, че в договора била уговорена такса „експресно разглеждане“ в размер на 180,76 лева, като общата сума по кредита възлизала на 698 лева, платима на падежната дата 18.04.2022 г. От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото неправилно е посочен ГПР и сумата за „експресно разглеждане“ не 1 била включена в него като разход по кредита. По този начин се достигало до заобикаляне на разпоредбата на 19, ал.4 ЗПК. При условията на евентуалност, ако съдът не приеме, че целият договор е недействителен, се възразява, че клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане е нищожна на основание чл. 21 ЗПК, доколкото е сключена във вреда на потребителя, води до значително неравновесие между страните и се равнява на близо половината от предоставената сума. Същата противоречала и на забраната на чл. 10а, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции и се претендира в полза на ищеца да се присъдят разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба, доколкото е посочено съединяване на искове при условията на алтернативност, което се явява недопустимо. Възразява се, че и предявените искове се явяват неоснователни, доколкото оспорената клауза предоставяла възможност на потребителите да получат разглеждане на отправеното искане в много по-кратки срокове. Същата не предоставяла допълнително условие за отпускане на кредита, а приоритетно разглеждане на искането за отпускане на такъв. По този начин ответникът договарял добросъвестност с потребителя, като последният бил информиран предварително за дължимостта на таксата.

Посоченото се потвърждавало и от обстоятелството, че ищецът сключил четири договора с ответното дружество, в които фигурирала посочената такса.

С оглед изложеното и клаузата отговаряла на всички изисквания на ЗПК и Директива 93/13 ЕИО. Посочената такса не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото представлявала допълнителна услуга, не й необходимо условие за сключване на договора. Посоченият в договора ГПР не надвишавал максимално допустимият по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното се претендира предявените претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и в полза на ответника да се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш” АД и Г. С. Й. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № **от **г., по силата на който на ищеца е 2 предоставена сума в размер от 500 лева. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 49,05 %. В т. 3.10 от договора била договорена такса за експресно разглеждане в размер на 180,76 лева.

По делото е изслушана ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н.. От заключението по същата се установява, че в ГПР, посочен в договора, а именно: 49,05 % са включени лихва и главница. Ако таксата за експресно разглеждане бъде прибавена към ГПР, същият би възлизал на 4179,34 %.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Г. С. Й. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 3.10 от договора, ищецът дължи сума в размер на 180,76 лева като такса за експресно разглеждане. Същевременно, от приобщената по делото ССчЕ, се изясни, че кредиторът не включва посочената към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,05 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, ако таксата за експресно разглеждане на кредита бъде включена в ГПР, същият би възлизал на 4179,34 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното 4 посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № **от **г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.

Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса и такса за изготвяне на преписи в размер на 53,60 лева и депозит по изготвената ССчЕ в размер на 250,00 лева, които следва да бъдат присъдени на ищеца.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД „Й.“, като съобразно Договор за правна защита и съдействие от 22.07.2024 г., е договорено възнаграждение при условията на чл.

38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД „Й.“, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 5

(постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.