Определение № 5491 от 28.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5491 гр. София, 28.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20258002100490 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Й. Н., чрез адвокат П. М. против решение № 277 от 07.11.2024 г. по гр.д.№ 281/2024 г. на Окръжен съдМонтана, с което е потвърдено решение № 132 от 22.05.2024 г. по гр. д. № 2016/2023 г. на Районен съд – Лом. С последното е признато за установено, че Ф. Т. Ф. и Г. М. Ф. са собственици на следните земеделски имоти в землището на [населено място], област М.: 1) Поземлен имот с идентификатор ***, с площ 24392 кв. м., 2) Поземлен имот с идентификатор *** с площ 3395 кв. м, 3) Поземлен имот с идентификатор *** с площ 897 кв. м, и 4) Поземлен имот с идентификатор *** с площ 2843 кв. м. и касаторката е осъдена да им предаде владението върху същите имоти.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, защото няма спор за собствеността, а основният спор е дали все още действа договора за наем и защото съдът е приел, че е прекратен без да е постановен диспозитив, с който това да е признато за установено по първия предявен иск. Твърди се неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 229 и чл. 238 ЗЗД, нарушение на процесуалните правила – чл. 6 ГПК, защото съдът е обсъдил противопоставимостта на договора за наем на ищците, без те да са се позовали на това и с чл. 235 ГПК, защото съдът не е обсъдил доводът, че ищците не са 1 страни по договора и не могат да го прекратят, а не е посочил и от кой момент е настъпило правоприемството.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по седем въпроса: 1.В правомощията на съда ли е при предявен ревандикационен иск да се произнесе по непредявен иск за липса на основание за държане или владение на имота? 2.Какъв вид правоприемник и правоприемник ли е съделител, отказващ се от безсрочен договор за наем, спрямо друг съделител, който е склучил този договор за наев? 3.До колко е приложима конверсията по чл. 229, ал.3 ЗЗД по отношение на безспрочен договор за наем? 4.При констатирана липса на диспозитив от първоинстанционния съд по предявен установителен иск за прекратяване на договорното правоотношение, въз основа на което се държи имота и при кумулативно предявен ревандикационен иск, възможно ли е въззивния съд да се произнесе по ревандикациония иск с решение, с което потвърждава първоинстанционното? 5.При изпълнение на задължение от трето лице и приемане на плащането от кредитора на длъжника, следва ли да се доказва извършеното плащане пред съда, при положение, че няма възражение от кредитора? 6.Следва ли въззишвнят съд да обсъди всички доказателства и доводи? 7.Налице ли е неизпълнение на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото, когато тези доказателства са обсъдени частично и едностранно и съставлява ли това съществено процесуално нарушение, което да бъде основание за неправиност на постановеното по спора решение?

Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване по всеки от поставените въпроси, защото са неопределящи изхода от спора и поради това, че въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика по тях.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

Обжалваното въззивно решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице 2 основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Ищците са предявили против касаторката установителен иск да се признае за установено, че договорът за наем на земеделски имоти, сключен на 10 април 2013 г. между трето лице - З. Ш. и ответницата В. Н. е прекратен и иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че те са собственици на отдадените под наем от друг съсобственик преди те да придобият в изклучителна собственост процесните четири земеделски земи и да бъде осъдена В. Н. да им предаде владението върху същите.

РС е приел, че първия иск е допустим и основателен, защото договорът за наем е прекратен поради изтичане на максималния 10- годишен срок, предвиден в чл. 229, ал. 1 от ЗЗД в хода на процеса, което следва да се съобрази. Не е постановил диспозитив по този иск. По ревандикационният иск обаче е съобразил прекратяването на договора за наем. Прието е, че ищците Ф. се легитимират като изключителни собственици в режим на съпружеска имуществена общност на процесните четири земеделски имота по силата на влязло в сила на 07.04.2022г. решение за извършване на съдебна делба по гр. д.

№ 1131/2019 г. на РС-Лом и след като договорът за наем на имотите е прекратен, ответницата не разполага с правно основание да продължава да ги държи, поради което е уважен иска по чл. 108 ЗС в установенителната и осъдителната му част против ответницата.

Въззивният съд е приел, че непроизнасянето с отделен диспозитив по първият установителен иск за признаване, че договора за наем е прекратен е процесуално нарушение, което обаче не може да бъде поправено от въззивната инстанция, защото решението следва да се допълни от РС, за което не е направено искане в срок.

Този извод на въззивния съд е неправилен. След като РС се е произнесъл и е разгледал иска в мотивите, но не е формулирал диспозитив, съдебната практика разглежда това като противоречие между мотиви и диспозитив и го дефинира като очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК. Тя подлежи на отстраняване безсрочно от съда, постановил решението, по негова инициатива или по искане на страна по делото. В случая обаче непроизнасянето с отделен диспозитив по първия иск не е било пречка и не влияе на изхода от спора по чл. 108 ЗС, защото въпроса за това дали договора за наем е прекратен е относим към третата предпоставка на иска по чл. 108 ЗС, която съдът следва да разгледа при произнасяне по този иск, 3 преценявайки дали ответницата има основание да държи имота. Относно това кои са предпоставките на иска по чл. 108 ЗС и че съдът е длъжен да ги разгледа, няма спор в съдебната практика. /Решение № 890 от 20.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1373/2008 г., IV г. о. Решение № 533 от 21.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 467/2023 г., II г. о., Решение № 11 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2020 г., I г. о. и много др./ Поради това от факта, че съдът е разгледал въпроса дали ответницата държи процесните имоти на правно основание, не следва, че е нарушил диспозитивното начало и, че се е произнесъл по непредявен иск. Затова първият въпрос не кореспондира на данните по делото и е неопределящ за изхода от спора. По него не се доказва и противоречие със съдебната практика. Цитираните от касатора Решение № 202/21.12.2017 г. по т.д. № 689/2017 г. на ВКС и Решение № 174/13.10.2016 г. по гр.д.659/2016 г. на ВКС се отнася за приложението на чл. 6 ГПК, но в случая няма произнасяне по непредявен иск. Ясно е, че е предявен иск по чл. 108 ЗС и по него се е произнесъл въззивният съд, разглеждайки предпоставките му. Затова въззивното решение не е недопустимо.

Именно защото въпроса за това дали ответницата има противопоставимо на ищците основание да държи имота и защото това е третата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, четвъртият въпрос е без значение за изхода от спора. Договорът за наем се прекратява с изявление на страна по него или приебретателя на имота, а не по съдебен ред и прекратяването му може да бъде установено само в мотивите на решението по ревандикационен иск, не е необходимо предявяване на иск за установяване прекратяването на договор за наем, на който се позовава ответника. Затова четвърти въпрос е без значение за изхода от спора. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираното от касатора решение № 33 от 02.03.201г. по гр.д.№ 417/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., защото наемния договор, на който се позовава касаторката е прекратен.

По реванцикационния иск, въззивната инстанция е приела, че за договорът за наем, сключен като безсрочен на 10.04.2013 г., с който З. П. Ш., притежаващ 1/4 ид.ч. е отдал на ответницата земеделски имоти, между които и процесните четири имота, се прилагат общите правила по ЗЗД, защото към момента на сключването му не е действал чл. чл. 4а, ал. 2 от ЗСПЗЗ. Тъй като наемодателят е притежавал само ¼ ид.ч., и не е мажоритарен собственик, който може да взема решения за управление на съсобствената вещ, съгласно 4 чл.32, ал.1 ЗС е могъл да отдава под наем имота само за период от три години, съгласно чл. 229, ал.3 ЗЗД и въззивният съд е приел, че безсрочния договор за наем се конвертира до такъв за срок от три години, които са изтекли на 10.04.2016 г. – много преди предявяване на иска по чл. 108 ЗС и поради това е непротивопоставил на ищците, които са притежавали ½ ид.ч. към онзи момент.

При формиране на този извод, съдът е приложил правилото на чл. 229, ал.3 ЗЗД, което е императивно – лице, извършващо само управителни действия не може да сключва договор за наем за повече от три години. Без значение е дали ще се приеме конверсия или не. Касаторката не сочи и решение на ВКС, на което обжалваното да противоречи. Затова отговора на трети въпрос е без значение за изхода от спора и след като не е доказано и противоречие с практиката на ВКС, по него не се допуска касационно обжалване.

С влизане в сила на решението за извършване на делбата на 07.04. 2022 г., ищците са придобили и останалата част от четирите процесни имота.

Решението по извършване на делбата има конститутивно действие и е основание за прекратяване на съсобствеността и придобиване на съсобствената вещ в индивидуална собственост, когато делбата се извършва чрез разпределение по чл. 353 ГПК. Затова въззивният съд е приел, че ищците са правоприемници на наемодателя и е приложил нормата на чл. 237, ал.1 ЗЗД, като е посочил, че дори да се приеме, че договорът се конвертира като такъв със срок на действие десет години за частта на наемодателя, доколкото е бил вписан, то и този срок е изтекъл към 01.10.2023 г., поради което ответницата В. Н. няма основание да продължава да държи и тази ¼ ид. ч., която е претижавал до извършване на делбата наемодателя.

В теорията и съдебната практика е безспорно, че иска за делба по действащия ГПК е конститутивен, че решението по допускане на делбата има установително действие, но че решението по извършване на делбата има конституивно действие – прекратява съсобствеността и е основание за придобиване на вещни права от съсобственик. Касаторката не доказва по втори въпрос противоречие на въззивното решение със съдебната практика на ВКС, поради което по него не се допуска касационно обжалване.

По възражението на касаторката, че собствениците са приели плащане на наемна цена за две стопански години – на 01.11.2022 г. за стопанската 2021/2022 г. и на 01.11.2023 г. за стопанската 2022/2023 г. и по този начин са 5 потвърдили договора, въззивният съд е приел, че тези плащания са направени от трето лице – търговско дружество, а не от ответницата и няма доказателства то да е пренаела имотите от нея.

Във връзка с този извод е формулиран пети въпрос, като се твърди противоречие с правилото на чл. 73, ал.1 ЗЗД и Решение № 400 от 20.01.2015 г. по гр.д.№ 1756/2014 г. на ВКС, с което е прието, че изпълнението от трето лице погасява вземането на длъжника, освен ако кредитора има интерес от лично изпълнение. Приетото в това решение не влияе на крайния извод по настоящия спор. Ако и след прекратяване на наемен договор, наемателят продължи да ползва наетия имот, той дължи обезщетение, защото би имало неоснователно разместване на имуществени блага. Затова от извършеното плащане от трето лице сред прекратяване действието на договора за наем не може да се приеме, че действието му е продължено. Ищците са изпратили и е връчена на 31.08.2023 г., лично на ответницата, нотариална покана, с която са отказали продължаване действието на договора за наем. Затова извършеното след това плащане не съставлява продължаване на действието му. Въззивното решение не противоречи на цитираното решение на ВКС, поради което по пети въпрос не се допуска касационно обжалване.