Решение № 764 от 20.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 764 гр. София, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х.а при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Мария Х.а Касационно гражданско дело № 20238002105258 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. К. К., чрез адвокат Д. А., срещу въззивно решение № 4543/17.08.2023г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д.№1913/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд по гр.д.№61238/2020г. за отхвърляне на предявените от И. К. К. срещу „В.-К“ ЕООД искове за заплащане на сумите от 25 000 лева, представляваща част от невърнат заем в размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. до окончателното изплащане и от 7 631,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г., както и в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3088/18.06.2024г. по следните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 3/ длъжен ли е въззивният съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения и 4/ допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е 1 изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него.

По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020г. по гр.д.№ 1040/2019г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021г. по гр.д.№ 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр.д.

№ 1783/2020г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022г. по гр.д.№ 4738/2021г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021г. по гр.д.№1178/2020г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Въззивният съд има възможността, при условията на чл. 272 ГПК, да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори в този случай, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, да обоснове изводите си и да обсъди всички относими доводи и възражения на страните относно доказателствата, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство, независимо дали са заявени в първа или втора инстанция, в тяхната логическа последователност. При наведени в жалбата оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане доказателствената 2 стойност на представените документи и обсъждане доводите на страните, съдът е длъжен да ги разгледа, като ясно и точно изложи съображения по тях.

По въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните“ също е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т.

19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Според дадените в нея разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните (своевременно въведени в производството), когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства (както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него), въз основа на които да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, след като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, съдът може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства.

Въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения“ е намерил отговор в трайно установената практика на ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение №341/02.07.2010г. по гр.д. №177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №178/06.11.2017г. по т.д.№600/2017г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение №174/12.01.2011г. по т.д.№36/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №72/09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). В нея е прието, че въззивният съд следва да се произнесе по доказателствените искания, своевременно направени от страните пред първостепенния съд, които не са били допуснати или са били допуснати, но не са били събрани. Съдът следва да прецени тяхната относимост към предмета на спора и да се произнесе с нарочен акт дали ги допуска или не. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство свързани с попълване на делото с относимите към спора доказателства. Във всички случаи, с оглед характера на въззивното производство, съдът следва да е бил сезиран с такова искане от страна по делото, въз основа на което възниква задължението му да се произнесе по допустимостта и относимостта на доказателствата поискани, но не събрани от първоинстанционния съд. Преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК не настъпва, когато пропускът за установяване на действителните отношения между страните в производството, чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуалните правила.

Трайно установена е и съдебната практика на ВКС по последния поставен въпрос:

„Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът 3 изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него“ (решение №190/25.01.2021г. по гр.д.№4079/2019г. на ІV г.о. на ВКС; решение №64/22.05.2019г. по гр.д.№1909/2018г. на І г.о. и др.). В същата е прието, че съгласно разпоредбата на чл.165, ал.1 от ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелските показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Разяснено е, че документът е унищожен тогава, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. В тези случаи законът допуска установяване на обстоятелството, за което се изисква документ, да става със свидетелски показания, ако изгубването/унищожаването не е по вина на страната, която се позовава на него. Въпросът каква вина има предвид разпоредбата на чл.165, ал.1 от ГПК, също е намерил разрешение във формираната практика на ВКС (решение № 23/06.04.2010 г. по гр. д. № 58/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 132/15.05.2003 г. по гр. д. № 43/2002 г. на ІV г.о. и решение № 206/17.072012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ІV г.о.). Според нея, невъзможността да се представи документа не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Изгубването/унищожаването на документа поради небрежност, не лишава страната от правото да установи съществуването му със свидетелски показания, както относно неговото съдържание, чрез възпроизвеждането му от свидетеля, така и за установяване на спорното волеизявление.

Разяснено е още, че в случаите на чл.165, ал.1 от ГПК със свидетелите се установява: съществуването на документа към определен момент; обстоятелствата свързани с неговото загубване или унищожаване; липсата на вина на съответната страна, както и неговото съдържание или удостоверените с него обстоятелства. Хипотезата на чл.165, ал.1 от ГПК е приложима и тогава, когато страната не може да представи оригинала на документа по реда на чл.183 от ГПК, тъй като той се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен (решение №95/07.05.2013г. по гр.д.№662/2012г. на ВКС, II г.о.).

Настоящият съдебен състав изцяло споделя така дадените разрешения.

В жалбата на И. К. К. са изложени доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди се, че в обжалвания съдебен акт мотивите на съда са бланкетни; не са обсъдени събраните по делото доказателства; не са формирани изводи на съда кои от тях кредитира и кои не; липсват самостоятелни фактически констатации и правни изводи на въззивната инстанция. Изложени са и доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените пред него възражения относно: допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при произнасяне по доказателствените искания на страната, довели до неизясняване на спора от фактическа страна; допуснати нарушения при кредитиране на заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което не почива на счетоводството на ответното дружество; за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд и за неправилност на отказа да се допуснат поисканите с въззивната жалба доказателства. По същество се претендира отмяна на решението в обжалваната му част и връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда поради 4 необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия. В условие на евентуалност се изразява становище за основателност на предявените искове. Направено е искане за присъждане на разноските пред касационната инстанция и възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.