Решение № 4814 от 12.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4814 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА

ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА

Гражданско дело № 20251110145388 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 322950/06.10.2025 г./ на Е. Б. К. срещу „*********“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 615.60 евро /евровата равностойност на 1 204 лв./ – главница по кредит с идентификатор № **********82414 в Централния кредитен регистър. Претендират се разноските по делото.

Ищецът релевира възражение за изтекла погасителна давност за процесното задължение. Посочва, че няма данни за него да е проведено заповедно производство и да е издаден изпълнителен лист. Твърди, че въпреки това ответникът продължава да претендира извънсъдебно от него процесната сума, която е вписана като дължима в Централния кредитен регистър към БНБ, и отказва да го заличи от информационните си масиви и от Централния кредитен регистър въпреки нарочните искания на ищеца за това.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Твърди, че вземането е по Договор за потребителски кредит № 426358/19.02.2015 г., сключен между ищеца и „********“ АД, и е придобито от него по силата на Договор за цесия от 08.06.2018 г. Оспорва иска като недопустим при твърдения, че извънсъдебното претендиране на погасени по давност вземания и подаването на информация до Централния кредитен регистър за кредитната задлъжнялост на ищеца не са достатъчни да обосноват наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Счита, че погасяването на процесното вземане по давност има за резултат единствено отпадане правото на принудително изпълнение на кредитора, каквото в случая ответникът не е предприемал, но не води до недължимост на вземането. Поддържа, че вписването в Централния кредитен регистър на наличието на непогасено вземане към ищеца е нормативно задължение на ответника и не представлява действие, насочено към принудителното му събиране. Моли за прекратяване на производството като недопустимо. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно 1 убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника главница по кредит с идентификатор № **********82414 в Централния кредитен регистър. Страните не спорят, че става въпрос за главница по Договор за потребителски кредит № 426358/19.02.2015 г., сключен между ищеца и „********“ АД, вземанията по който са придобити от ответното дружество по силата на Договор за цесия от 08.06.2018 г.

Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск е абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК.

В случая не се спори по делото, че ответникът подава регулярно информация в Централния кредитен регистър към БНБ за задълженията на ищеца по процесния договор за кредит. Установява се, че същевременно отказва да преустанови подаването на такава информация и да зачете извънсъдебното възражение на длъжника за погасяване на вземането по договора по давност, вместо което предлага на ищеца да сключи споразумение за доброволно извънсъдебно уреждане на отношенията и за разсрочено плащане.

Съгласно чл. 56, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 5 ЗКИ БНБ създава и поддържа информационна система за паричните задължения на клиентите към банките и клоновете на банки, извършващи дейност на територията на страната, регистрираните лица по чл. 3а, с изключение на чуждестранните финансови институции, които извършват директно дейност на територията на Република България, и купувачите на кредити по чл. 7 от Закона за лицата, обслужващи кредити, и купувачите на кредити, които придобиват вземания по необслужвани кредити, предоставени от кредитни институции. На основание чл. 56, ал. 4 ЗКИ, според който условията и редът за създаване и функциониране на информационната система и за предоставяне и получаване на информация от нея се определят с наредба на БНБ, е приета действащата Наредба № 22/16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър.

Според чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от нея Централният кредитен регистър осигурява на институциите и лицата по чл. 4, ал. 1 информация за кредитната задлъжнялост на клиентите им чрез достъп до регистъра по електронен път срещу заплащане на такса, като информацията за кредитната задлъжнялост се предоставя на институциите и лицата по чл. 4, ал. 1, както и на физически и юридически лица, и включва данни за текущото състояние на кредитите, за просрочията по активни и по погасени кредити за 5-годишен исторически период, за сключени нови договори за кредити, както и данни за лицата, които са съдлъжници и поръчители по кредити. Според чл. 10, ал. 1 и ал. 3 от наредбата институциите и лицата по чл. 4, ал. 1 са длъжни да събират и подават към Централния кредитен регистър информация в електронен вид за всички кредити на техните клиенти и за настъпилите изменения по тези кредити до окончателното им погасяване, както и да подават към Централния кредитен регистър ежемесечно до 15-о число на месеца, следващ отчетния, информация за състоянието по всички активни кредити на техни клиенти към последната дата на отчетния месец, като те подават в същия срок и информация за извършените корекции по кредити на техни клиенти за предходни отчетни периоди. Съгласно чл. 17, ал. 2 от наредбата институциите и лицата по чл. 4, ал. 1 носят отговорност за верността, пълнотата и своевременното подаване на информацията по тази наредба, както и за спазване изискванията за защита на личните данни. Следователно задължените лица по чл. 10, ал. 1 от наредбата подават информация относно кредитите, които по смисъла на наредбата биват активни и погасени /неактивни/. Едва след погасяване на кредита той се превръща в погасен /неактивен/. Според актуалните към датата на устните състезания Указания № БНБ43305/20.03.2017 г. за подаване и получаване на информация от информационната система на Централния кредитен регистър на БНБ /отм. с Указания № БНБ-193982/22.12.2025 г. за подаване и получаване на информация от Централния кредитен регистър на БНБ, в сила от 2

01.01.2026 г./ относно кредитите се подава чрез номенклатурни кодове опредЕ. информация, като не е предвидена номенклатура или код за погасен по давност кредит. С оглед целта на създаване и поддържане на Централния кредитен регистър той следва да съдържа ясна и точна информация относно кредитната задлъжнялост на лицата, а погасяването на вземане по давност има за резултат единствено отпадането на правото на взискване за кредитора, но не и заличаване на задължението като недължимо, т.е. погасените по давност задължения са съществуващи задължения, които единствено са лишени от правото на взискване. Ето защо съдът намира, че в актуалната наредба под „погасяване“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 от нея се има предвид погасяване чрез плащане. Ето защо това, че ответникът продължава да подава информация за процесния кредит в Централния кредитен регистър, е изпълнение на негово нормативно задължение, което само по себе си не сочи на извод, че той претендира извънсъдебно процесната сума от ищеца.

Такъв извод обаче несъмнено следва при съвкупната преценка на горния факт наред с безспорното по делото обстоятелство, че ответникът е цесионер на вземанията по процесния кредит и че въпреки извършеното от ищеца пред него извънсъдебно позоваване на изтекла погасителна давност за вземането дружеството отказва да се съобрази с нея, посочвайки, че въпросът е от компетентността на съда, като едновременно с това предлага на ищеца сключване на споразумение и разсрочено плащане на задължението, т.е. продължава да претендира сумата от него извънсъдебно. С оглед изложеното се налага извод, че за ищеца е налице правен интерес от отричане на претенцията на ответника, респ. предявеният иск е допустим.

В производството по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е доказването на фактите, от които произтича отричаното право. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили /чл. 154, ал. 1 ГПК/. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната, а е решаващо каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следователно при предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определен сума кредиторът /ответник по иска/ трябва да докаже фактите, от които вземането произтича, а длъжникът /ищец по иска/ – възраженията си срещу вземането. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а от отношението към спорното право. Поради това ответникът трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува.

Следователно в случая в тежест на ответника е да докаже, на първо място, сключването между ищеца и „********“ АД на Договор за потребителски кредит № 426358/19.02.2015 г. и неговото съдържание, както и прехвърляне на ответника на главното вземане по договора за кредит. В случая тези обстоятелства не са спорни между страните, като с Определение № 823/08.01.2026 г., в което е инкорпориран съставеният от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответникът е кредитор на ищеца за главница в размер на 1 204 г. по кредит с идентификатор № **********82414 в Централния кредитен регистър.

По възражението на ищеца за погасяване на задължението му по давност следва да се посочи следното:

От представените от ответника доказателства не може да се установи да е уговорено погасяване на главницата наведнъж или на отделни погасителни вноски с различни падежи.

Предвид естеството на задължението обаче при всички случаи приложима е общата 53 годишна давност.

Липсват доказателства да е уговорен краен срок за погасяване на кредита, респ. какъв е той. Затова приложение намира разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Следователно в случая следва да се приеме, че давността тече от датата на сключване на договора за кредит – 19.02.2015 г.

С доклада е обявено за безспорно, че не са настъпили обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване на погасителната давност за вземането.

Следователно към датата на предявяване на настоящия иск погасителната давност за главницата е изтекла, респ. предявеният отрицателен установителен иск е основателен.

На основание чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България вр.

Решение /ЕС/ 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., валутата на Република България, считано от 01.01.2026 г., е евро. Ето защо произнасянето на съда следва да бъде в евро, като превалутирането следва да се извърши по правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има ищецът.

Той претендира и доказва разноски в общ размер на 470 лв., както следва: 50 лв. – държавна такса; 420 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.