Решение № 4350 от 31.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4350 гр. Пловдив, 31.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330100433 по описа за 2023 година

С искова молба ищецът Е. Г. С. е предявил срещу Г. Н. М. установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 9900 лева, представляваща главница по договор за паричен заем от **г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.07.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 5675/05.08.2022 г. по ч. гр. д. № 11213/2022 г. на Районен съд Пловдив.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 9900 лева със срок за връщане на сумата – 01.10.2021 г. В чл. 2 от договора било посочено, че същият има характер на разписка за предаване на сумата. Като обезпечение за посоченото задължение бил издаден запис на заповед с падеж за заплащане на сумата на 01.10.2021 г.

Въпреки, че към настоящия момент срокът за връщане на сумата бил изтекъл, 1 ответникът не заплатил същата. С оглед изложеното ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 11213/2022 г. на Районен съд Пловдив. По делото била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което се обосновава правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция.

Предвид изложеното моли същата да бъде уважена. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от назначения особен представител на ответника Г. М. – адв. Й., с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Възразява се, че липсват доказателства ищецът реално да предоставил на ответника сумата в размер на 9900 лева. Липсвали и доказателства, че ответникът не е върнал процесната сума, като такива особеният представител бил в невъзможност да представи. В договора липсвало посочване и по какъв начин следвало ответникът да върне сумата на ищеца, като в приложения запис на заповед отново липсвал посочения реквизит. С оглед изложеното се излага предположение, че е възможно ответникът да е заплатил процесната сума. Липсвали и доказателства ищецът да е опитал да уреди доброволно отношенията си с ответника, в която връзка са наведени съображения в исковата молба. Излагат се доводи, че в договора е посочено, че сумата следва да бъде върната в срок до 01.10.2021 г., което представлявало по съществото си падеж на предявяване, а в записа на заповед била посочена клауза „без предявяване“, като по този начин се достигало до противоречие с нормата на чл. 486 ТЗ. В заключение се посочва, че претенцията на ищеца се основавала единствено на частни свидетелстващи документи, които установяват изгодни за него факт.

Поради изложеното моли предявената претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 11213 по описа за 202 2 г. по описа на 2

Районен съд Пловдив, XIV гр. с-в., образувано по депозирано от Е. Г. С. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 5675/05.08.2022 г.

Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 05.12.2022 г. е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си по чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, счита за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за заем от **г., сключен между страните /л. 5 – л. 6/, от който се установява, че ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 9900 лева в заем, която последният се задължил да върне в срок до 01.10.2021 г. В чл. 2 от договора е посочено, че сумата е предоставена в деня на подписване на договора, като същият има характер на разписка.

За обезпечаване на задълженията по договора, ответникът издал запис на заповед от **г. /л.7/, с падеж за заплащане на задължението – 01.10.2021 г.

При така изясненото от фактическа страна, съдът счита следното по правните аспекти на спора:

Съдът е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД.

Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и релевирано от длъжника неизпълнение на същото.

С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и 3 главно доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо поведение за престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва – точно изпълнение, като при липсата на ангажирани годни доказателства и доказателствени средства за последното, съдът следва да приложи неблагоприятните й последици, като приеме за несъществуващи недоказаните факти, т.е. наличието на неизпълнение на договорното задължение.

За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за заема за потребеление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт – сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по нея. За да се приеме, че е сключен договор за заем, следва да се докаже, както обективирането на волеизявление на заемодателя, така и волеизявление на заемателя. Договорът, съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД е реален и се счита сключен с предаването на предмета му – заместими движими вещи, в случая, парична сума в размер на 9900 лева, на заемателя от всеки един от заемодателите.

В настоящия случай по делото бе представен договор за заем от ** г., сключен между страните, от който се установи, че ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 9900 лева в заем, която последният се задължил да върне в срок до 01.10.2021 г. Реалното предоставяне на сумата се установява именно от съдържанието на сключения договор, в който изрично е посочено, че същият служи за разписка. С оглед изложеното несъмнено се установи, че между страните е възникнало валидно обигаторно правоотношение по предоставяне на процесната сума от ищеца на ответника, със задължение на последния да я върне. Доколкото е настъпил падежът за изпълнение на задължението по връщане на сумата, то същата се явява дължима.

В тази насока неоснователни се явяват възраженията на особения представител на ответника, че липсват доказателства за реалното предоставяне на сумата. Както бе посочено, в чл. 2 от договора е посочено, че сумата в размер на 9900 лева е предадена в деня на подписване на договора 4 **г., за което същият служи като разписка. Договорът носи подписа на ответника, като неговата автентично не бе оспорена от страните, поради което същият представлява извънсъдебно признание на ответника, че е получил сумата по договора.

Не се споделят и съображения, че посочения в записа на заповед падеж за изпълнение на задължението по ценната книга представлява падеж на предявяване. На първо място издадения запис на заповед не бе съобразен от съда при установяване дължимостта на сумата на договорно основание – договор за заем, доколкото същият представлява абстрактна сделка. На второ място, дори да се приеме, че същият е издаден за обезпечаване на задължението по договора, то падежа за връщане на сумата съвпада именно с този по договора, като се касае за падеж за изпълнение на задължението, а не падеж на предявяване на записа на заповед.

Предвид липсата на установеност в производството за изпълнение на задължението на ответника, то предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Като последица от уважаването на исковата претенция, се дължи и законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК правно на разноски имат ищеца. Такива следва да бъдат присъдени съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК, както следва: сумата в размер на 1400 лева за заплатено адвокаско възнаграждение, сумата в размер на 198 лева за заплатена държавна такса и сумата в размер на 1290 лева за заплатен депозит за особен представител. Следователно ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в общ размер на 2888 лева.

В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и разноските в заповедното производство в размер на 778 лева за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, тъй като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

5

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Н.

М., ЕГН: **********, дължи на Е. Г. С. , ЕГН: **********, на основание чл.

422, ал.1 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 9900 лева, представляваща главница по договор за паричен заем от **г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.07.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 5675/05.08.2022 г. по ч. гр. д. № 11213/2022 г. на Районен съд Пловдив.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. Н. М. , ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Г. С. , ЕГН: **********, сумата в размер на 2888 лева (две хиляди осемстотин осемдесет и осем лева), представляваща разноски в настоящото производство, и сумата в размер на 778 лева (седемстотин седемдесет и осем лева), представляваща разноски в производството по ч. гр. д. № 11213/2022 г. на Районен съд Пловдив.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му, с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Да се издаде РКО на особения представител на ответника Г. М. – адв.

А. Й., в размер на 1290 лева, за осъществено процесуално представителство в настоящото производство.

След влизане в сила на решението, ч . гр. д. № 11213/2022 г. на Районен съд Пловдив, ведно със заверен препис от решението да се върне, поради отпадане на необходимостта от същото.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________ 6