Определение № 59 от 30.01.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 59 гр. София, 30.01.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело № 20231001000667 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.248 ГПК се развива по молба с вх. № 27806/05.12.2023 г. на ЗАД„Армеец“, чрез процесуалния му представител адв.Г. Ф. от САК, с която е поискано изменение на постановеното по настоящето дело решение в частта му за разноските.

Поддържа се в молбата, че с посоченото решение по изрично искане на насрещната страна, съдът е намалил, поради прекомерност, заплатеното от страна на молителя възнаграждение на процесуалния му представител в размер на 13 402,34 лв. до сумата от 8 082,80 лв.

Твърди се при извършване на преценката си в горната насока решаващият състав да не е съобразил, че според чл.78, ал.5 ГПК съдът не може да присъди но-нисък размер на разноските от минимално определения такъв в чл.36 от ЗАдвокатурата, респ. до този, предвиден в Наредба № 4/2001 г. В случая въззивният съд не съобразил, че последната редакция на посочената наредба е от м.ноември 2022 г. и съобразно същата при общата цена на предявените искове в настоящия процес от 220 941,20 лв. минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 13 487,65 лв. без ДДС - т.е. дори по-висока от фактурираната и платена от въззиваемата страна.

Ето защо и възражението за прекомерност било неоснователно.

В отговора по молбата насрещната страна поддържа нейната неоснователност с аргумент, че нормата на чл.7 от Наредба № 1/2004 г., на която се позовава молителя в настоящето производство, има материално правен характер и за нея обратно действие не е предвидено. Затова и минималният размер на адвокатското възнаграждение следвало да се определи въз основа на приложимата наредба, но в редакцията й към момента на сключване на договора за правни услуги, който в случая е 2020 г. - т.е. преди изменението с ДВ бр.88/04.11.2022 г.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на молителя в настоящето производство и прецени данните по делото, намира следното:

Молбата на ЗАД„Армеец“, чрез процесуалния му представител адв.Г. Ф. от САК, е процесуално допустима, като депозирана в срока по чл.248, ал.1 ГПК - постъпила е в рамките на едномесечния срок от постановяване на въззивното решение, от надлежно 1 процесуална легитимирана страна – дружеството ответник по въззивната жалба.

Разгледана по същество молбата се явява неоснователна.

Според чл.78, ал.5 ГПК, по искане на насрещната страна съдът може да намали размера на адвокатското възнаграждение, ако е прекомерно, но при извършване на това процесуално действие, изискващо преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, не може да присъди по – нисък размер от минимално определения, съобразно чл.36, ал.2 ЗАдвокатурата и Наредба № 1/2004 г.

В случая е вярно, че определеното такова с постановеното по делото решение, след редовно въведено възражение от въззивника за прекомерност на претендираното и платено от насрещната страна, е в размер, по-нисък от минималния, определен в чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията й от ДВ бр.88/04.11.2022 г., която е действала към момента на провеждане и приключване на въззивното производството по делото.

Следва да се подчертае обаче, че по делото, във въззивната му фаза, договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорен заплатения от въззиваемата страна размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния му представител, не е представен.

След внимателно запознаване с първоинстанционното дело решаващият състав установи, че такъв договор не е наличен и по него - с отговора по исковата молба е представено единствено пълномощно, № 72/23.07.2020 г., с което ЗАД“Армеец“ е упълномощило адв.Ф. да го представлява по делото до приключването му пред всички инстанции. Това пълномощно е налично и на стр.670 от първоинстанционното дело /в оригинал/. В него обаче не е посочен какъв е размерът на договореното адвокатско възнаграждение за осъществената от адв.Ф. правна помощ и съдействие по делото, вкл. дали същият е еднакъв за всички инстанции.

Независимо от това и т.к. по делото са налице безсъмнени данни /приложените към списъците по чл.80 ГПК документи/, че за такава правна помощ адв.Ф. е издавал фактури, а посочените в тях суми, като дължимо възнаграждение за осъществената правна помощ и съдействие пред СГС и пред въззивната инстанция, са платени от упълномощителя по банков път, следва да се приеме, че помежду им безсъмнено е бил сключен и договор за правна помощ. Решаващият състав намира, че писмената форма на този договор не е за валидност, т.к. няма данни да е уговорено адвокатско възнаграждение да е платимо в брой, предвид че само тогава договорът има характер на разписка за действително заплатената сума. По арг. от т.1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ВКС следва, че писмената форма на договора за адвокатска услуга е единствено за доказване на начина на плащане.

Безсъмнено е от данните по делото - обсъденото пълномощно и представените фактури и банкови документи към приложените списък по чл.80 ГПК пред двете инстанции, че между ответника-въззиваем и адв.Ф. е бил сключен и договор за правна защита и съдействие по т.д. № 426/2020 г. по описа на СГС, ТО, за пред всички съдебни инстанции, „за извършване на всякакви съдопроизводствени действия във връзка с представителството по делото“, както е посочено изрично в пълномощното, за което в полза на адвоката е уговорено заплащане на възнаграждение по банков път, съобразно представените от него документи, удостоверяващи размера на възнаграждението му.

Анализът на посочените доказателства предпоставя извод, че този договор е бил сключен темпорално не по-късно от момента на сключване и на упълномощителната сделка - 23.07.2020 г., който факт определя като приложима в случая касателно минималния размер на дължимото се адвокатско възнаграждение в полза на адв.Ф. да е нормата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. към посочения момент - моментът на сключване на договора за правна защита и съдействие, който е в редакцията й от ДВ бр. 68/31.07.2020 г. Последната е определила този размер по дело с материален интерес от 100 000 лв. до 1 000 000 лв. да е 3530 лв. плюс 2 % за горницата над 100 000 лв. - т.е. в случая възлиза на 5 948,82 лв. - т.е. в размер, по-нисък от присъденото с решението по настоящето дело.

На отделно и самостоятелно основание, както изрично е застъпено в последното, изводът на решаващия състав за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител е основан на извършената преценка на релевантните за този въпрос факти относно продължителността на въззивното 2 производство и извършените в неговия ход процесуални действия от страните - единствено изслушване на становищата им по същество и устни състезания, без да се събират и подлагат на проверка нови доказателства или да се извършват каквито и да е нови съдопроизводствени действия.

Дори да се приеме за състоятелно поддържаното от молителя, че постигнатото от него и доверителя му съглашение за заплащане на по-висок размер на адвокатското му възнаграждение е към момента на образуване на въззивното производство по делото, то молбата му за изменение на решението в частта му за разноските се явява неоснователна, при съобразяване постановеното решение по дело C‑438/22 на СЕС с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд по дело, по което страна е и ЗАД“Армеец“, според което чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

С оглед директният ефект на чл.101, параграф 1 от ДФЕС в отношенията между частноправните субекти, пораждащ права за тях, които националните съдилища са длъжни да охраняват решаващият състав приема, че Наредба № 1/2004 г., вкл. в приложимата по делото й редакция, определя размера на дължимите /и подлежащи на възстановяване/ като разноски минимални размери на адвокатските възнаграждения, ръководейки се в случаи като процесния единствено и само от материалния интерес на спора, без да държи сметка за действителната му фактическа и правна сложност, за извършените в неговия ход съдопроизводствени действия от страните, за продължителността му и т.н.

Последното напрактика води до ограничаване на конкуренцията, доколкото в зависимост от посочените /неизчерпателно/ обстоятелства, съобразяващи се при определяне на дължимото се адвокатско възнаграждение в казуси с еднакъв материален интерес би могло да се договори и такова, което да е в размер, по-нисък от определения от Наредба № 1/2004 г. тогава, когато спорът се характеризира с по-ниска фактическа и правна сложност, не изисква събирането и анализирането на голям обем доказателства, поради което е и с поограничена продължителност. Нещо повече - липсва основание, преследващо лигитимна цел, с нормата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г., както в настоящата, така и в предходно действащата й редакция, минималното адвокатско възнаграждение за пред въззивната инстанция, пред която не се извършват други съдопроизводствени действия освен изслушване на становищата на страните по съществото на спора да бъде идентично с това, предвидено като минимално и за пред първоинстанционния съд, пред който се е развил същински исков процес - с двукратна размяна на книжа и събиране и проверка на доказателства, пак поради причината, че единствения критерий за определяне на този минимален размер е материалният интерес на спора.

Ето защо и няма как да се сподели доводът на молителя, че по-високия размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител пред въззивната инстанция следва да бъде възмезден от насрещната страна само и единствено поради това, че коментираната наредба е претърпяла изменение в насока завишаване на размера на минималните адвокатски възнаграждения по дела с идентичен материален интерес.

По изложените съображения решаващият състав приема, че съобразяването на размера дължимото се за предоставена правна помощ възнаграждение на страните с нормата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. - т.е. единствено с материалния интерес на спора, представлява ограничение на конкуренцията и не е присъщо на преследването на легитимни цели, поради което същата е несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и в случая не я прилага.

Изложеното предпоставя неоснователност на молбата на въззивника за изменение на постановеното решение в частта му за разноските.

3

Така мотивиран и на осн.чл.248 ГПК, Софийският апелативен съд, ТО, 5-и състав, ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата с вх. № 27806/05.12.2023 г. на ЗАД„Армеец“, ЕИК 121076907, чрез процесуалния му представител адв.Г. Ф. от САК, с която е поискано изменение на постановеното по настоящето дело решение в частта му за разноските.

Определението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4