Решение № 735 от 10.08.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 735 гр. Стара Загора, 10.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №

20235530104669 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. с. чл. 22 ЗПК и чл. 146 ЗЗП и осъдителни искове по чл. 55, ал.1 ЗЗД. В условията на евентуалност са предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. с. чл. 22 ЗПК и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на отделни договорни клаузи.

Ищцата Н. Г. П. твърди в исковата си молба, че между нея и „СИТИ КЕШ“ ООД е сключен Договор за паричен заем кредирект № 370026 на 07.11.2019 година.

По силата на този договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева. Съгласно договора - годишният лихвен процент на заема е 40.05%, а годишният процент на разходите е 48.17%. Уговорени са срок и начин на плащане, посочени в погасителен план към договора.

Между същите страните е сключен и Договор за паричен заем кредирект № 477128 на 14.12.2020 година. По силата на този договор, ответникът е следвало да предостави на ищцата заемни средства в размер на 1000 лева. Съгласно договора - годишният лихвен процент на заема е 40.05%, а годишният процент на разходите е 48.28%. Уговорени са срок и начин на плащане, посочени в погасителен план към договора.

Ищцата твърди, че реалният годишен процент на разходите бил различен от посочените в погасителния план към всеки от договорите и с вписания от кредитодателя 1 годишен процент на разходите във всеки от двата договора. Това било така, защото съгласно договорите се дължала “неустойка” (чл. 6.2.), в случай че кредитополучателката не предостави в тридневен срок от усвояване на заемната сума, поръчител или банкова гаранция.

Клаузата по чл. 6.2. от договорите за потребителски кредит била неравноправна. С такава клауза в договора "СИТИ КЕШ" ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 11 и т. 20 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора.

Излага аргументи, че ГПР по един кредит включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно чл. 6.1. от двата процесни договора за потребителски кредит, ищцата следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесните договори за заем или в противен случай се дължала неустойка, която е уговорена в размер на BGN 2018.36, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителните планове и представлява неразделна част от договорите.

Поставените в чл. 6.1. условия, които задължително трябвало ищцата да изпълни, за да не се дължи неустойка, били следните: 1/ да предостави поръчител, отговарящ на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за заем 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят могъл да представи като обезпечение банкова гаранция.

Всъщност така уговорената неустойка, представлявала скрито възнаграждение и се явявала разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР.

Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение и това представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК.

Цитира съдебна практика по отношение на гореизложеното.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите за поръчител съгласно Общите условия, същият дължал „неустойка“ от договорите, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредитите или вноската по кредитите ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

2

Начисляването на неустойката, която представлявала скрита възнаградителна лихва водело до неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите се явявали недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите.

За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да прилагат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до 3 работни дни от усвояване на кредита била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредит, която практика би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/.

В заключение, посоченият лихвен процент в договорите от 40.05% не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва, но тя не е добавена в ГПР като разход по кредитите, въпреки че 3 несъмнено била такъв.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя в действителния му размер, а това се явявало в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.

Поради гореизложените аргументи счита, че договорите за кредит са изцяло нищожни.

В случай, че съдът прецени, че договорите не са изцяло нищожни, то в условията на евентуалност, моли да се постанови, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.

Видно от съдържанието на договорите, страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.

Така уговорена договорната лихва противоречала на добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва. В процесния случай задълженията по договорите за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правела клаузата, уговаряща размера нищожна. В тази насока цитира съдебна практика.

Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моли съдът да вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: при липса на поръчител, неустойката в размер на BGN 2018.36, уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка на кредитополучателя. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 40.05% противоречи на добрите нрави.

В случай, че съдът прецени, че договорите не са изцяло нищожни и в условията на евентуалност, моли да се постанови, че уговорената неустойка в чл. 6.2. от всеки от договорите е нищожна. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.

Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството-кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Счита, че уговорената в чл. 6.2. от процесните договори за потребителски кредит, неустойката е 4 неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на тьрговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Изтъква, че с така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва.

С оглед гореизложеното счита, че ищцата е заплатила, въпреки липсата на основание, както следва: по Договор за паричен заем кредирект № 370026 от 07.11.2019 година, сумата от BGN 748,28, по Договор за паричен заем кредирект № 477128 от 14.12.2020 година, сумата от BGN 2005.76.

В тази връзка, моли съдът да осъди последния да й възстанови процесните суми, като посочва, че същите представляват възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и други такси към договора.