Решение № 408 от 16.10.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 408 гр. Русе, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Йордан Дамаскинов

Антоанета Атанасова при участието на секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20244500500599 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК

Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – гр. София против Решение № 574/25.04.2024 г., постановено по гр.д. № 4617/2023 г. по описа на РРС, в частта с която е отхвърлен предявения иск над сумата от 8000 лв. до пълния размер от 8134.40 лв.- главница, за сумата от 14 472.52 лв., представляваща договорна лихва и за сумата от 1216.93 лв.обезщетение за забава. Твърди се, че решението в обжалваните части е неправилно, като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, по подробно изложените в жалбата съображения. Иска се отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което предявените искове да се уважат в пълен размер. Претендират се и направените разноски.

Ответникът по жалбата В. Б. О., чрез процесуалния му представител адв.

Р. Х. е подал отговор на въззивната жалба по реда и в срока по чл. 263 от ГПК, в който се изразява подробно становище за нейната неоснователност. Счита се обжалваното решение за правилно и се иска същото да бъде потвърдено.

1

Претендират се направените разноски.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството по делото е образувано по предявеният от жалбоподателя против ответника В. Б. О. иск с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на вземането на жалбоподателя по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 4617/2023г. по описа на РРС за сумата в размер 8134,40 лева, представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит; 14472.52 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава, считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.02.2020г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 260019/02.10.2020г. по ч.гр.д. № 121/2020г. по описа на РС-Никопол.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства и от приетата и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза е установено, че на 19.02.2019г. е сключен договор за потребителски кредит №PLUS-********* между „БНП Париба Пърсънъл Файнес С.А. клон България“ от една страна и от друга- В. Б. О. при следните параметри: сума на кредита 8000 лв., срок за погасяване на задължението 84 месеца; размер на погасителната вноската 312,72 лв.; ГПР – 44.23,%; ГЛП – 35,59%. Страните постигнали съгласие за сключване на застраховка „Защита на плащанията“, по която застрахователната премия възлизала на 3763.20 лв., разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочените в погасителния план и включена в погасителната вноска. Общият размер на задължението по договора за кредит възлиза на 26235.72 лв., платими на 84 месечни вноски в размер по 312.33 лв., първата с падеж 20.04.2019 г., а последната- на 20.03.2026 г.

2

С подписаното на 05.07.2024 г. приложение 1 към договор за цесия, сключен на 27.07.2017 г., вземането е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – гр. София. Длъжникът е бил уведомен по реда на чл. 99, ал.

3 от ЗЗД за извършената продажба от името на „БНП Париба Пърсънъл Файнес С.А. клон България“ с уведомително писмо от 10.01.2024 г., изпратено с известие за доставяне от страна на цесионера в качеството му на пълномощник на цедента.

Безспорно е установено, че не са извършвани плащания по договора като размерът на непогасените задълженията съобразно претенцията на кредитора, възлиза на 8134.40 лв.- главница и платени от кредитора застрахователни премии, 14 472.52 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г. За тези суми жалбоподателят е подал заявление, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 121/2020г. по описа на РСНикопол и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 02.10.2020 г. срещу ответника за сумата от 8134.40 лв. представляваща главница, 14472.52 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава, считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, както и направените разноски.

Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника по реда и в срока на чл. 423 от ГПК, поради което заповедният съд е дал указания на кредитора за предявяване на иск за установяване на претендираното вземане по издадената заповед за изпълнение.

С приетата в първоинстанционното производство съдебноикономическа експертиза, която не е оспорена от страните, както и от наличните по делото доказателства, районният съд е установил, че липсва разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР.

Така за ГПР в договора е посочен размер от 44,23%, а ГЛП е определен на 35.59%. Липсват данни за други разходи по кредита, поради което не става ясно как е формиран по-високият ГПР, т.е. какво още е включено в него. По отношение претендираните 134.4 лв. съдът е приел, че кредитополучателят не дължи застрахователна премия, тъй като липсва доказателство за наличие на 3 валидно застрахователно правоотношение. Съдът е счел, че договорът не отговаря и на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.

При така установените факти районният съд е извел извод за неоснователност на предявеният иск за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение в размер на 134.40 лв.- застрахователна премия, която съставлява част от претендираната главница, 14472.52 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 леваобезщетение за забава считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г.

Първоинстанционният съд е счел, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК - поради нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК при неговото сключване. Прието е, че кредитополучателят усвоил сумата 8000 лв. и с оглед чл. 23 от ЗПК същият дължал възстановяване само на чистата стойност, представляваща непогасена главница, а претенциите в останалите им части са приети за неоснователни.

Решението в обжалваната част е валидно и допустимо.

Предявяването на специалния установителен иск по чл. 422 от ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение на парично задължение, която е оспорена от длъжника с възражение по реда на чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК. Подаването на възражение поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране на вземането срещу длъжника / арг. от чл. 416 от ГПК/.

В конкретният случай е налице издадена в полза на жалбоподателя заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу която ответникът е подал възражение по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, по което Плевенският окръжен съд се е произнесъл с Определение №733 от 22.05.2024 г. по дело № 347 по описа за 2023 г. на основание, на което е породен правният интерес от търсената искова защита. Искът е предявен в законоустановения срок и е допустим, което обуславя допустимостта на обжалваното решение.

Решението в обжалваните части е правилно и не страда от наведените в жалбата пороци.

4

По делото е установено, че е между страните е било налице облигационно правоотношение, породено от договор за потребителски кредит.

Поради естеството на договора длъжникът има качеството на потребител. С оглед това качество съдът по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК е задължен да извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.

За изясняване на спора, съдът следва да извърши проверка за съответствието на договора за потребителски кредит с повелителните норми на ЗЗП и приложимия ЗПК. Това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният договор, от който жалбоподателят претендира вземането си за договорно възнаграждение е недействителен. Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че в процесния договор за кредит липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на същия закон е дадена легална дефиниция на понятието „общи разходи по кредита“ – това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Съгласно уговореното в договор заплащането на застрахователните вноски са пряк разход, свързан с кредита, защото се заплащат едновременно с погасителните вноски и оскъпяват неговата стойност, поради което следва да бъдат включени в изчисляването на ГПР. Предвидената застрахователна премия в допълнение с договорната лихва в посочения размер заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималният размер на годишния 5 процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора.

Въззивният съд кредитира заключението на вещото лице в приетата СИЕ, според което при изчисляването на посоченото в договора ГПР не са включени всички разходи по кредита. Липсват данни за други разходи по кредита освен предвидената застрахователна премия, същата се съдържа като разход в разписания договор, но не е включена в изчисляването на ГПР. Въз основа на това, не става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в него, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин- чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, определен от вещото лице размер в приетата СИЕ, който при включване на всички разходи възлиза на 55.06 %, поради което е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК при сключване на процесния договор за кредит. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, следва да се тълкува във връзка чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- т.е. след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен и общият размер на ГПР надвишава 50 %, то договорът е недействителен.

Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Поради това изводът на първоинстанционния съд се явява правилен относно недействителността на договора и приложената разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи за същия.