Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1207 от 22.10.2026, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 1487/2026
Вид
Решение № 1207
Подписан
22.10.2026
Състав
Величка Белева, Борис Попов, Надежда Дзивкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269, изр. първо · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 72, ал. 1, т. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 10, ал. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 2, ал. 1, т. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 343б, ал. 1 · Наказателен кодекс
  • чл. 215 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 219 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 1207 гр. Пловдив, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Борис Попов при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Борис Попов Въззивно гражданско дело № 20265300501487 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на С. П. К. чрез пълномощника му адв.

М. против Решение № 637/14.02.2026 г., постановено по гр.дело № 6617/2025 г. на Районен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция на въззивника за присъждане на обезщетение за претендираните неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 800 евро до претендирания такъв от 2 556,97 евро. В жалбата се излагат доводи, че при правилно установена фактическа обстановка съдът неправилно определил, че справедливият размер на процесното обезщетение неимуществени вреди възлиза на 800 евро. Поддържа се, че първоинстанционният съд е пропуснал да коментира поисканото с исковата молба обезщетение поради обстоятелството, че К. е бил задържан от МВР за срок от 24 часа.

Поради изложеното, моли решението на Районен съд - Пловдив да бъде отменено, като вместо това да се постанови нов съдебен акт, с който да се определи нов по-голям справедлив размер на обезщетение за репариране на претърпените неимуществени вреди. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна.

Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое 1 убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима.

Производството пред районния съд е образувано по предявен от Предявени са искове от С. П. К., ЕГН **********, от гр. ******, чрез пълномощник адв. С. М., против Прокуратура на Република България, за осъждане на ответника да му заплати сумата от 5 001 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на обвинение в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК по досъдебно производство № 505/2021 г. по описа на 03 РУ ОДМВР - Пловдив, пр.пр. № 10973/2021 г. по описа на РП - Пловдив, прекратено с Постановление от 29.06.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство – 01.08.2022 г., до окончателно й изплащане.

От фактическа страна по делото няма спор и се установява от приложените писмени доказателства, че досъдебно производство № 505/2021 г. по описа на 03 РУ Пловдив е започнато на 12.09.2021 г. като бързо производство срещу ищеца С. П. К. за извършено от него престъпление по чл.

343б, ал. 1 НК, за това, че на цитираната дата е управлявал моторно превозно средство – мотоциклет марка ********с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда, а именно 2.60% на хиляда установено по надлежния ред – чрез дрегер – Алкотест Дрегер 7510 с фабр. № ARNA 0176. В хода на проведеното разследване, на 12.09.2021 год., със Заповед за полицейско задържане на лице К. е задържан за срок до 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, вр. чл. 343б, ал.1 НК, на 19.05.2022 г. е разпитан в процесуалното качество на свидетел. Гласни доказателства са събрани от още три лица – полицейски служители при 03 РУ Пловдив.

Не е спорно също така, че с Постановление от 29.06.2022 г. Районна прокуратура - Пловдив е прекратила образуваното наказателното производство, поради това, че извършеното от К. деяние не съставлява престъпление. Видно от приобщеното към прокурорската преписка известие за доставяне, постановлението за прекратяване на наказателното производство е получено от ищеца на 01.07.2022 г.

След преценка на доказателствената съвкупност, районният съд е приел с обжалваното решение, че е установен фактическият състав за ангажиране на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи в лицето на Прокуратурата на Република България. Изложил е съображения, че винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за съответното лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл районният съд е приел претенцията за основателна. Взел е становище и по доводите на ответника, че не е било повдигнато обвинение като е приел, 2 че обвинението за целите на ЗОДОВ има по широко понятие и е достатъчна предпоставка да се търси обезщетение за вреди ако фактически е образувано досъдебно производство срещу лицето, независимо дали има постановление за привличането му като обвиняем и впоследствие производството е прекратено поради това, че деянието не съставлява престъпление.

При определяне на справедливия размер на обезщетението първоинстанционният съд е изложил съображения, че производството е приключило за срок от 10 месеца, ищецът е търпял по-нисък интензитет на вредите, тъй като не е привличан в качеството на обвиняем и спрямо него е била взета мярка за неотклонение или друга мярка за процесуална принуда.

Същевременно обаче е посочил, че по делото е установено, че воденото наказателно производство не е довело до професионални и семейни проблеми, трудност в обичайния ритъм на живот на ищеца, влошаване на здравословното му състояние извън преживения от наказателния процес стрес и психическо напрежение. С оглед наведените в исковата молба оплаквания за нарушаване правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок е отчетено и обстоятелството, че не се установяват обективни причини, наложили срокът за разследването да бъде около 10 месеца, респ. преобразуването му от бързо производство в досъдебно такова и необходимостта от удължаване на законоустановения двумесечен срок за разследване.

Предвид изложеното и след като е отчел причинените на ищеца стрес, безсъние, притеснения, оказали му негативно влияние в неговия живот, районният съд е намерил обезщетението в размер от 800 евро, от които 400 евро за незаконното обвинение и 400 евро за нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, за справедливо и достатъчно за овъзмездяване на негативните вреди.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид изложеното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението съобразно посоченото в жалбата, както и при служебна проверка от въззивната инстанция за допуснато при постановяването му нарушение на императивни материалноправни норми.

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Отговорността възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова 3 разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно-обезщетителен характер.

Предпоставките за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Прокуратура на Република България са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице (чл. 4 ЗОДОВ).

В разглеждания случай досъдебното производство е образувано при наличие на предвидените в НПК предпоставки – законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, на което се позовава Прокуратурата. Това обаче е без правно значение, тъй като за ангажиране отговорността на Държавата е без значение дали действията на Прокуратурата са били законосъобразни и обосновани, съобразно горе казаното.

Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е деликтен иск за вреди от неоснователно упражнена принуда при или по повод на повдигнато обвинение. Съдебната практика не веднъж е подчертавала, че образуването на наказателно производство, както и действията по разследване срещу уличено лице са предварителни и подготвителни действия за събиране на доказателства за вината на уличения и за повдигане на обвинение (чл. 215 и чл. 219 НПК). Предварителните действия са свързани с упражняване на държавна принуда и когато са неоснователни - причиняват вреди. По правната си същност искът за вреди от тези действия, дори когато не се е стигнало до повдигане на обвинение, е същия иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като неоснователно е осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение.

С оглед на изложеното се заключва, че е налице неоснователно упражнената принуда дори когато не е повдигнато обвинение, а наказателното производство е прекратено поради липса на доказателства, Прокуратурата на Република България ще носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Това е частен случай, който се включва в общата хипотеза на правната норма.

Имайки предвид посочената последователна и непротиворечива практика на ВКС предвид установената по делото безспорна фактическа обстановка досежно образуваното ДП, извършените по него процесуалноследствени действия за установяване извършването на престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК от ищеца, както и впоследствие неговото прекратяване, се обосновава наличието на предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за възникване отговорността на Държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България в настоящия случай.

4

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че Държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

По отношение възражението на въззивната страна, че определеният размер на неимуществени вреди не съответствал на критериите за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с оглед на което същият следвало да бъде редуциран, настоящият състав намира следното:

При определяне размера на неимуществените вреди, причинени на пострадалото лице, съдът се ръководи от обществения критерий за справедливост, залегнал и в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка следва да бъде посочено, че съгласно т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а то се свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Тоест при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, съдът следва да оцени конкретните факти и обстоятелства, присъщи и настъпили именно в конкретния случай.

В частност, при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ решаващата инстанция следва да съобрази тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство, респ. дали същото е протекло в рамките на разумните срокове за провеждането му или се надхвърлят тези срокове; какви процесуалноследствени действия са извършвани с участието на пострадалото лице; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, респ. следва да се вземат предвид и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство, в случай че такива е имало; съдебното минало; дали за времето на наказателното преследване са били водени и други наказателни производства срещу лицето и т. н.