Решение № 262097 от 30.03.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№ …. гр. София,30.03.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 5 състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА и секретар В.Димитрова, като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 6941 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е от „Ф.“ ООД против Република България иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията.

Ищецът твърди, че през периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. произвеждал енергия от възобновяеми източници. По силата на сключен договор с „Е.Б.Е.” АД продавал произведената енергия от възобновяеми източници по преференциална цена. В началото на 2014г. с параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г. били създадени чл. 35а – 35в и чл. 73 от ЗЕВИ. Чрез цитираните правни норми била въведена такса от 20 %, с която били облагани приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. През периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. ищецът заплатил такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер общо на 65 720.87 лв. С решение по дело № 1/2014г. на Конституционния съд били обявени за противоконнституционни измененията на ЗЕВИ, които уреждали таксата от 20 %. Държавен орган – Народното събрание, приело цитираните разпоредби в ЗЕВИ, които противоречали на Конституцията. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, правоотношенията, породени по време на действие на противоконституционните разпоредби, следвало да бъдат преуредени от Народното събрание, но същото не изпълнило задължението си да приеме нормативен акт, с който да уреди отношенията. Поведението на народните представители, които приели цитираните разпоредби, а в последствие бездействали и не приели нормативен акт, с който да преуредят отношенията, било противоправно и причинило вреди на ищеца, изразили се в заплащане на такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г- 10.08.2014 г. в размер на 65 720.87 лв., поради което моли съда да осъди Република България да заплати обезщетение за причинената вреда в посочения размер от 65 720.87 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба/27.05.2019 г./ до окончателното изплащане Ответната страна –

Държавата/Република България/, представлявана от Министъра на финансиите, оспорва предявените искове. Позовава се на неподведомственост на спора на гражданските съдилища, тъй като отношенията между страните били публичноправни и предмет на вземането било публичноправно задължение. Твърди, че националната ни правна уредба не предвиждала възможност да бъде ангажирана отговорността на НС във връзка с осъществяваната от него законодателна дейност, поради особения характер на органа и извършваната от него дейност, което обуславяло процесуална недопустимост и на иска за вреди, насочен срещу държавата за действия на народните представители. Поддържа, че основното правомощие на НС било да осъществява законодателна дейност. Отношенията между НС и останалите гражданскоправни субекти, които възниквали въз основа на извършваната публична нормотворческа дейност, не били частни гражданскоправни или административноправни правоотношения и не подлежали на съдебен контрол. Счита, че единствено НС имало правомощие да прецени дали са възникнали правни последици, които се нуждаят от уреждане по реда на чл.22, ал.4 от ЗКС. Поддържа, че чл.7 от Конституцията не предоставял пряк път за защита, а прогласявал принцип, прилагането на който се уреждало от ЗОДОВ, а този закон не предвиждал възможност за ангажиране отговорността на НС.

Актовете и действията на НС във връзка с осъществяваната законодателна дейност нямали характер на подзаконови нормативни актове, нито подлежали на контрол за законосъобразност, т.е изначално не отговаряли на условието на чл.7 от Конституцията. Оспорва иска по същество – оспорва да е осъществено противоправно и виновно поведение, да са причинени вреди и да налице причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно поведение и посочените от ищеца вреди. Поддържа, че Държавата не била възложител на работа на народните представители. НС било орган на държавата, чрез който се упражнявала държавната власт и редица основни държавни функции. Съгласно чл.62 от Конституцията, Народното събрание осъществявало законодателна власт и упражнявало парламентарен контрол, но законодателната инициатива, съгласно чл.84, т.1 от Конституцията, била предоставена на отделните народни представители. Твърди, че таксите били събрани на валидно правно основание, тъй като решението на КС имало действие занапред. Поддържа, че Народното събрание не било проявило бездействие при изпълнение на задължението да уреди правните последици от противоконституционен акт, тъй като за него не съществувало задължение да приеме закон и единствено от неговата преценка зависело дали и каква правна уредба да бъде приета.

Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Оспорва претенцията за законна лихва.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения по делото договор № 479/25.06.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, ищецът през периода м.01.2014 г.- м.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. Между него в качеството на производител и „Е.Б.Е.“ АД в качеството на купувач е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия от независим производител. По силата на договора ищецът произвежда електрическа енергия чрез фотоволтаична електрическа централа, а купувачът изкупува по преференциални цени цялото количество прозведена и доставена от производителя активна електрическа енергия от възобновяеми електрически източници, за което има издадена гаранция за произход, съгласно чл.3 от Наредба № РД-16-1117/14.10.2011г.

С параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г./отм/ е създаден член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.

С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на

Конституционния съд са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от

Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал.

1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници.

Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр.65/06.08.2014г., поради което е влязло в сила на 10.08.2014г./чл.14, ал.3 от ЗКС/.

Преди да бъде обявено решението на КС, а и след това, от ищеца е събрана такса по чл. 35 а, ал.2 от ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. в размер на 65 720.87 лв., което се установява от справка от Комисията за енергийно и водно регулиране./л.69/. Счетоводната експертиза по делото е определила размера на събраните такси за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. на 65 720.86 лв. Според вещото лице, чието заключение съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, таксите са преведени по сметка на ДКЕВР от „Е.Б.Е.“ АД, както следва: на 15.04.2014 г. – такса за първото тримесечие на 2014 г., на 15.07.2014 г. – такса за второто тримесечие на 2014 г. и на 15.10.2014 г. – такса за третото тримесечие на 2014 г.

При така събраните доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

По подведомствеността на спора:

Възражението за неподведомственост на спора на гражданския съд е неоснователно. Предявеният иск е с предмет вземане, произтичащо от деликт, поради което спорът между страните е подведомствен на гражданските съдилища.

Твърденията за противоконституционност на процесните разпоредби изключват компетентността на административен орган по прилагане на съществуващата правна уредба. Ищецът не е длъжен да претендира възстановяване на платената такса, какъвто акт или мълчалив отказ за издаването би бил основание за обжалване по реда на чл. 197 и сл. от АПК пред административен съд. Административният орган би могъл доброволно да възстанови таксата, но в конокретния случай това не е сторено, което обуславя правния интерес от претенцията. В този смисъл е и практиката на ВКС по сходни казуси, обективирана в определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о; определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017г. на ВКС, I т.о и др., според която с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характерът на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора пред гражданските съдилища.

По процесуалния ред на разглеждане на иска:

ВКС в своята практика приема, че е допустимо на основание чл. 7 от Конституцията на Република България да се търси отговорност на държавата за вреди от действия и бездействия на държавни органи/решение № 133/2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, трето гражданско отделение/.

В конкретния случай не е приложим реда по ЗОДОВ. В цитирания закон до приемане на нормата на чл. 2в и към момента на завеждане на делото/28.05.2019г./ не е предвидена отговорност за вреди от действие, нарушаващо правото на ЕС, или от действия по приемане на противоконституционна разпоредба. Когато отговорността не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, приложими са общите правила на ЗЗД - чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД /решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение/. Извън хипотезите на чл.1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство (чл. 49 ЗЗД), като допустимо е отговорността по чл. 7 от Конституцията да се осъществи по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.

Действително, съдът не е оправомощен да провери нормотворческата дейност на Народното събрание, но ищецът твърди, че тази дейност вече е проверена от Конституционния съд, който е обявил конкретни норми от ЗЕВИ за противоконституционни. С предявения иск ищецът е поискал от съда да прецени дали приемането на нормативни разпоредби, противоречащи на Конституцията, и бездействието за уреждане на възникналите отношения, представлява противоправно деяние, причинени ли са вреди от това, какъв е техният размер и дали се дължи обезщетение за тези вреди, което сочи на деликтно основание, като защитата следва да се осъществи именно чрез иск, предявен по реда на чл.49 от ЗЗД, вр. чл.7 от КРБ.

По основателността на иска:

Предявеният иск е с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията на Република България.

Ищецът основава иска си на твърдения за причинени имуществени вреди от нарушения на Конституцията, допуснати от държавен орган – Народното събрание на Република България. Съгласно чл. 7 от Конституцията, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато отговорността на държавата не може да бъде реализирана по ЗОДОВ /специалния закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти/, отговорността за вреди се реализира по чл. 49 от ЗЗД./решение № 133 от 29.06.2016г. по гр.д. № 5002/2014г. на ВКС, трето гр. отделение/.

Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.

За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен следният ФС: 1/правоотношение по възлагане на работа; 2/осъществен ФС по чл.45 от ЗЗД от ФЛ – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи/деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работатата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко сързани с нея/така ППВД № 9/1996г./. Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното / чл.45, ал.2 от ЗЗД/.