Разпореждане № 1149 от 25.09.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1149 гр. Благоевград, 25.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20261200501115 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 18164/20.07.2026 г., подадена от Б. С. Р., ЕГН **********, с адрес ***; В. С. Д., ЕГН **********, с адрес *** и С. М. Я., ЕГН ***, с адрес ***, всички чрез адв. В. У., със съдебен адрес ***, срещу Решение № 476/26.06.2026г., постановено по гр.д. № 3015/2025г. по описа на Районен съд – Благоевград.

В жалбата са изложени подробни съображения, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост на фактическите изводи съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при и непълна оценка на събраните доказателства в тяхната съвкупност.

Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, който в мотивите си към обжалвания съдебен акт е приел, че наследодателят на ищците- С. С. Я. е установил фактическа власт върху процесния терен на основание учредено през 1969г. право на строеж, поради което е държател, а не владелец на имота. В този смисъл съдът приел че ползването и ограждането на имота, изграждането на жилищна сграда и гараж и продължилото десетилетие изключително ползване от семейството, не установява промяна в намерението, тъй като са съвместими с отстъпеното право на строеж. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд в мотивите към обжалваното решение, че първото отричане на правото на държавата, съответно на общината, е осъществено едва при подаването на молба-декларация от 19.11.2025г. за снабдяване с документ за собственост на процесния имот.

Поддържа се с въззивната жалба, че макар да е започнало като държане въз основа на отстъпено право на строеж, държането на суперфициара може да се преобразува във владение, когато лицето чрез външни проявени, явни, недвусмислени действия покаже, че вече е започнал да упражнява фактическа власт върху имота и да отрича правото на собственика на имота. Не се поддържа с жалбата, че всяко от извършените от 1 наследодателят на ищците действие в имота/като например ограждането на ползваното дворно място/ може да се приеме за достатъчно за interversio possessionis, но наведено е твърдение че всичките действия извършени в спорния имот, в своята съвкупност, тяхната продължителност, обхват и публичност, могат до доведат до извода за настъпило преобръщане на владението.

Отделно акцентира се, че правото на строеж е отстъпено в полза на С. С. Я., но след смъртта му на 30.09.2020г. не може да се приеме че неговите наследници са продължили ползването на имота на основанието, на което фактическата власт е била осъществена първоначално от техния наследодател.

Твърди се в жалбата, че неправилен е изводът на районния съд, че не е настъпило преобръщане на държането на наследодателя на жалбоподателите върху процесния терен във владение. Сочи се, че отстъпеното право на строеж определя първоначалния характер на фактическата власт, но не изключва последващо владение, като се позовава на Решение № 376/14.07.2026 г. постановено по в.гр.д. № 715/2026 г. по опис на Окръжен съд Благоевград.

Изтъква се, че в цитираното решение въззивният съд по сходен на настоящия казус изрично е приел, че макар първоначалната фактическа власт да е установена на основание право на строеж и да представлява държане, ограждането на целия парцел, ползването му като собствен двор, поддържането му и липсата на противопоставяне от държавата и общината в продължение на десетилетия обективират промяна на намерението. Приел е също, че тези действия надхвърлят съдържанието на правото на строеж и трансформират държането във владение.

Поддържа се с въззивната жалба, че в настоящия случай са установени действия, които в своята съвкупност явно надхвърлят обичайното упражняване на правото на строеж. Сочи се, че целият имот с площ 551 кв.м. е бил трайно ограден с циментови колове, мрежа и входна врата и е ползван изключително от С. Я. и неговото семейство от началото на 70- те години до настоящия момент, като имота е използван като самостоятелно дворно място- обработван е, засаждани са овощни дървета, зеленчуци и асма, поддържани са ток и вода, без достъп и фактическо участие на държавата или общината. През 80-те години С. Я. е изградил в имота втора самостоятелна масивна постройка- гараж/хангар, понастоящем с идентификатор ***, различна от жилищната сграда, за която е било отстъпено правото на строеж.

Изтъква се, че в разписния лист към регулационния план от 1985г. С. С. Я. е записан в графата „собственик“, а в регистъра към кадастралния план от 1999г. като собственици са записани наследниците на С. С. Я., и имотът е отразен с начин на трайно ползване „двор“, заедно с двуетажната жилищна сграда и масивния гараж.

Твърди се още в жалбата, че от свидетелските показания е установено, че в продължение на десетилетия имотът е бил обществено възприеман в с. П. като имот на С. Я. и неговото семейство, както и че държавата и общината не са извършвали фактически или правни действия по владение, стопанисване или защита на претендирано право. Сочи се, че първоинстанционният съд е кредитирал изцяло свидетелските показания като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви, съответстващи на писмените доказателства и 2 експертизата, но въпреки това не е извел произтичащите от тези показания правни последици и фактически е обезсмислил събраните гласни доказателства. Сочи се също, че от съдебно-техническата експертиза е установено, че процесният имот е самостоятелен урегулиран поземлен имот с площ 551 кв.м., с непроменена конфигурация на границите по плановете от 1935 г., 1985г., 1999г. и действащата към настоящия момент кадастрална карта, както и че имотът отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ, а жилищната сграда представлява основно застрояване.

Изложени са твърдения с жалбата, че записването на наследодателя и наследниците като собственици е външна и публична проява на намерението за своене, като се сочи, че изводът на районния съд, че „във всички цитирани документи спорният имот е посочен като държавен“ противоречи на заключението на вещото лице. Изтъква се, че записванията са извършени в официални планове и регистри, съставяни и поддържани от държавни и общински органи, поради което не могат да бъдат квалифицирани като скрита и неизвестна на титуляра промяна в намерението. Сочи се, че първоинстанционният съд е възприел единствено отбелязването „държавен“ в графата „Забележка“, но не е изложил мотиви защо игнорира противоположното записване в графата „собственик“, което е довело до необоснован краен извод.

Навадени са доводи с въззивната жалба, че отбелязването „ТКЗС“ върху плана от 1935г. не доказва принадлежност на имота към ТКЗС или придобиване от държавата, като се сочи, че първоинстанционният съд е придал значение на отбелязването „ТКЗС“ върху регулационния план, одобрен през 1935г., без да съобрази очевидното времево несъответствие и направените от вещото лице уточнения. Изтъква се, че трудово-кооперативните земеделски стопанства като организационна форма на социалистическата колективизация са възникнали след 1944г., поради което надпис „ТКЗС“ не е могъл да бъде част от първоначалното съдържание на одобрения през 1935г. план. Изводът, че имотът е бил държавен или включен в ТКЗС, не може да се основава на графично дописване върху стар план, когато липсват данни за автора, датата и правното основание на това дописване.Подобно отбелязване не може да преодолее противоположните данни от последващите официални планове и разписни листове, в които С. С. Я., а впоследствие неговите наследници, са записани като собственици на имота. Отделно в приетата от районният съд съдебно техническа експертиза се установява, че отбелязването „ТКЗС“, нанасено с молив или химикал за целия квартал, не е ясно кога, от кого и поради каква причина е добавено, като сочи се от експерта че спорния имот, през целия изследван период се намира в строителните граници на населеното място и е предвиден за жилищни нужди.

Застъпено е становище с въззивната жалба, че молбата от 19.11.2025г. не поставя началото на владението, а представлява позоваване на вече осъществено давностно владение.

Подаването на молба-декларация за снабдяване с документ за собственост е процесуално и административно действие, с което жалбоподателките са се позовали на вече придобито право. То не може автоматично да бъде превърнато в начален момент на намерението за своене, когато по делото са установени далеч по-ранни външни собственически действия.

3

Застъпва се становище, че противното разбиране би означавало, че независимо от ограждането, изключителното ползване, построяването на отделен гараж, вписването като собственик в официалните регистри и пълното бездействие на публичния собственик, владението започва едва когато владелецът подаде формална молба за документ. Според жалбоподателите не следва нито от чл. 68 и чл. 69 ЗС, нито от естеството на придобивката давност.

Твърди се също така в жалбата, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на отменения чл. 15, ал. 3 ЗС, според която собственикът на постройката върху държавна земя се ползва от цялата незастроена част от мястото. Посочва се, че дори да се приеме, че наследодателят е имал право да използва незастроената част на двора, това не изключва възможността последващото му поведение да обективира намерение за своене.

Правото на ползване на двора обяснява първоначалния достъп до имота, но не обяснява предприетите действия от наследодателят на ищците в тяхната съвкупност: построяването на отделен гараж, записването като собственик в регулационния план, последващото записване на наследниците като собственици, общественото възприемане на целия парцел като семеен имот и продължилото повече от пет десетилетия пълно бездействие на държавата и общината. Следователно отмененият чл. 15, ал. 3 ЗС не може да служи като основание да се откаже изобщо изследване на interversio possessionis. Според жалбоподателите именно конкретното последващо поведение, а не единствено първоначалното основание за установяване на фактическата власт, е определящо за характера на владението през релевантния давностен период.

Изложени са с жалбата възражения, че районният съд неправилно е определил началния момент на десетгодишният давностен срок. Сочи се, че най-късно към 1985-1987г. са налице достатъчно външни признаци, че наследодателят на жалбоподателите упражнява фактическата власт върху целия имот като собственик и следователно към 01.06.1996г., когато отпада общата забрана на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на имоти - частна държавна собственост, собственическото владение вече е било установено. Сочи се, че съгласно Решение № 3/24.02.2022г. по к.д. № 16/2021г. на Конституционния съд и последвалата практика на ВКС, включително Решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., и Решение № 50141/25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г., I г. о., при давност, започнала да тече от 01.06.1996г., следва да се зачетат периодът до въвеждането на мораториума и периодът от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. и този последен период е изтекъл оставащият последен ден от десетгодишния срок. След смъртта на С. Я. на 30.09.2020г. владението е продължено от неговите наследници по закон- жалбоподателките, които са се позовали на настъпилия придобивен ефект с предявяването на иска.

Поддържа се в жалбата, че актовете за държавна и общинска собственост- АДС № 54/06.04.1986г. и АЧОС №15147/03.12.2025г. нямат правопораждащо действие, а са официални свидетелстващи документи с констативно, а не конститутивно действие, като те не създават право на собственост, нито препятстват придобиването му от трето лице на оригинерно основание.

4

Твърди се още в жалбата, че фактическите изводи на районния съд са изградени чрез изолирано разглеждане на отделни обстоятелства, а правилната преценка изисква всички доказателства да бъдат съпоставени: непроменените граници на самостоятелния имот; трайната ограда и входът; изключителното ползване на целия парцел; обработването и поддържането му; построяването на отделния гараж; записването на наследодателя и наследниците като собственици; общественото възприемане на имота като техен; пълната липса на противопоставяне и стопанисване от публичния собственик. Сочи се, че именно съвкупността от тези факти установява трайно, явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато владение с намерение за своене.