Решение № 1556 от 11.05.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1556 гр. Пловдив, 11.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева Точевска при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско дело № 20225330101025 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.

Ищцата М. Т. Ш., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник *** Т.И., е предявила против „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, ап. 3, представлявано от *** ***, иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 400 лева, представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди- направени разходи в производството по изп. дело ***, ведно със законната лихва върху сумата от предявяването на иска- 25.01.2022 г. до окончателното й плащане.

В исковата молба е посочено, че срещу ищцата било образувано от страна на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД частно гр. дело № 17191/ 2010 г. на ПРС, VIII гр. с-в, по което след влязла в сила заповед за изпълнение, се издал изпълнителен лист за следните суми: сумата от 1 754, 46 лева- главница по договор за кредит, сумата от 1 064, 67 лева- договорна лихва за периода 01.05.2009 г.- 13.03.2012 г., сумата от 9, 40 лева- неустойка за забава за периода 01.05.2009 г.- 13.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноските по делото в общ размер на 366, 28 лева. В последствие вземането по листа било прехвърлено с договор за цесия на ответника, който за принудителното му събиране образувал изп. дело ***. По исков ред с влязло в сила решение, постановено по гр. дело № 12676/ 2020 г. на ПРС, XIX гр. с-в, се признало за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи сумите по листа, поради изтекла давност.

В тази връзка по изпълнителното дело пълномощникът на страната депозирал молба за 1 прекратяване на изпълнението, като в хода на това дело длъжникът направил разноски за адвокатски хонорар- 400 лева, заплатено адвокатско възнаграждение за представителство и защита пред ***. Доколкото не съществувал друг ред за възстановяване на тези разноски, направени по повод образуваното изпълнително дело, в последствие прекратено, се предявявал настоящият иск. Претендира се обезщетение за тези имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на иска. Моли и за разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че от страна на ответника липсвало противоправно или виновно поведение, защото изпълнителното дело било образувано законосъобразно, по напълно годен изпълнителен титул. Давността бил факт, който настъпил в последствие и не обуславял отговорност на кредитора. Молбата за прекратяване била формална, буквално с две изречения за прекратяване на производството въз основа на влязлото в сила решение по установителния иск, но изпълнителното дело вече отдавна било перемирано по силата на закона, поради което нямало нужда въобще да се подава такава молба. В случая нямало нужда и от специални юридически познания за подаването й, доколкото се касаело за елементарно действие, което всяко лице с базово ниво на обща култура можело да извърши самостоятелно. Разходът не бил необходим, а и хонорарът на адвоката не съответствал на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в която връзка се прави и възражение за съпричиняване и прекомерност. При условията на евентуалност, моли за редуциране поради прекомерност на възнаграждението, което следвало да бъде в размер на 50 лева, на основание чл. 6 т. 5 от Наредбата, предвид обема на извършената от пълномощника работа. Противното представлявало класически случай на злоупотреба с право, като целяло единствено увреждане на интересите на другата страна. Прави се възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

От приложеното гр. дело № 12676/ 2020 г. на ПРС, XIX гр. с-в, се установява с влязло в сила решениe в отношенията между страните е прието, че ищецът не дължи на ответника, поради погасяване по давност, следните суми: сумата от 1 754, 46 лева- главница по договор за кредит, сумата от 1 064, 67 лева- договорна лихва за периода 01.05.2009 г.- 13.03.2012 г., сумата от 9, 40 лева- неустойка за забава за периода 01.05.2009 г.- 13.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2012 г. до изплащане на вземането, както и разноските по делото в общ размер на 366, 28 лева, за които суми е бил издаден в полза на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД изпълнителен лист от 18.07.2012 г. по частно гр. дело № 6460/ 2012 г. на ПРС, V гр. с-в.

По така издадения изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело ***, от кредитора срещу длъжника. С договор за цесия от 23.02.2015 г. кредиторът е продал с цесия на ответника свои вземания, сред които и това по листа. Така като нов взискател е бил 2 конституиран ответникът с постановление на *** от 01.06.2015 г. По изп. дело е било извършено имуществено проучване на длъжника, чрез изискване на справки, като длъжникът е извършвал и частични плащания, след които са правени разпределения на сумите. Наложени са били запори върху трудово възнаграждение и върху банкови сметки. С молба от 18.02.2021 г., подадена от пълномощника на длъжника, е поискано прекратяване на изпълнението, поради влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск.

Представен е и договор за правна защита с платен адвокатски хонорар в размер на 400 лева.

С постановление на *** от 17.06.2021 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 7 от ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява от фактическа страна следното:

В настоящия случай се претендират имуществени вреди, изразяващи се в направени от ищеца разходи в хода на водено срещу него изпълнително производство. Доколкото липсва конкретна процесуална норма, която да урежда начина за възстановяване на извършени разходи в изпълнението (тъй като разпоредбата на чл. 79 от ГПК регламентира въпроса само за исковия процес), единственият път за защита е тези разноски да се претендират по общия ред, под формата на вреди от непозволено увреждане. В този смисъл и правната квалификация на предявения иск е по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.

Фактическият състав на тази деликтна отговорност изисква да се установи наличието на следните предпоставки- виновно и противоправно поведение, от което са причинени вреди; същите да са причинени от лице, на което е възложена конкретна работа, като вредите да са предизвикани при или по повод изпълнението на тази работа.

Няма спор в случая, че кредиторът по изпълнителния лист е образувал изпълнително дело срещу длъжника, като в последствие ответникът е бил конституиран за нов взискател след придобиване на прехвърленото с цесия вземане. Само по себе си образуването на едно изпълнително дело с цел защита на правата на кредитора не представлява противоправно действие, освен ако не е свързано със злоупотреба с права, каквато тук не е имало към момента на представяне на изпълнителен лист за принудително събиране, нито пък този на конституирането на новия взискател. От значение е само, че молбата за конституиране е подадена от управителя на дружеството, който е натоварен по силата на изпълняваната от него функция при ответника да го представлява и в изпълнителни дела. В този смисъл е налице възлагане по закон на работа по чл. 49 от ГПК и оттук- възложителят носи гаранционно- обезпечителна отговорност при виновно и противоправно поведение на своите служители. Именно това следва да бъде проверено по делото- дали има такова поведение, от което да са настъпили вреди за длъжника, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.

Принципно отговорността за разноски по чл. 79 от ГПК е обективна, безвиновна и тя не произтича от противоправно поведение на някоя от страните в процеса, напротивразноските са законна последица от изхода на делото и се понасят от загубилата страна или пък от тази, която е дала повод за завеждане на делото. Както вече по- горе се посочи, в 3 изпълнителния процес не е уреден въпросът относно отговорността на разноските на взискателя спрямо длъжника, който не може да бъде репариран за извършените от него разходи в изпълнителния процес, защото произнасянето по въпроса не е в компетентността на ***. Затова и тук се предявява самостоятелен иск за тези имуществени вреди, като следва да се докаже от ищеца, че взискателят/ натовареното от него лице в изпълнението, комуто са възложени представителни права, със своето поведение е предизвикал настъпването на вредите за длъжника.

Видно от влязлото в сила решение по установителния иск, по което е признато за установено, че вземането по изпълнителния лист е погасено по давност, изпълнителното производство срещу длъжника е следвало да се счита за прекратено на основание чл. 433 ал.

1 т. 8 от ГПК, дори и без нарочен акт на ***, защото взискателят е бездействал в продължение на две години и е настъпила перемпция. Това именно е и противоправното поведение на служителя на ответника - бездействие, изразяващо се в непоискване от *** да извърши изпълнителни действия в продължение на две години, което бездействие като последица е довело до прекратяване на изпълнението по силата на закона. От взискателя/ неговите представители се изисква активно поведение по отношение на длъжника, защото тази активност е необходима да се поддържа висящността на изпълнителния процес. В противен случай той ще бъде прекратен поради поведението на кредитора, чието бездействие в случая се явява противоправно, защото изпълнителният процес е образуван с цел събиране на вземането от длъжника, а не за да се прекрати в последствие поради незаинтересоваността на взискателя.

По изпълнителното дело длъжникът е ангажирал адвокатска помощ, в която връзка е направил разходи за заплатен хонорар на пълномощника си. Именно в това се изразява и причинно- следствената връзка между противоправното поведение на бездействащия служител на ответника и настъпилата имуществена вреда (разходите за адвокат).

Неправилно в отговора се поставят въпроси за това каква точно правна работа бил извършил този адвокат, имало ли е необходимост от ангажирането му, прекомерен ли е размерът на възнаграждението му и т.н., които проблеми не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. Те са относими към нормата на чл. 79 от ГПК за разноските в исковия процес и се явяват неприложими в изпълнителния, за който е от значение това, че в следствие на поведението на ответника ищецът е направил разходи. Такива нямаше да бъдат сторени, ако взискателят преди ангажиране на адвокатската защита на длъжника беше поискал от *** прекратяване на изпълнението, за което са били налице законовите предпоставки предвид бездействието му, но вместо това той е поддържал висящостта на процеса. Точно, за да се защити срещу поведението на кредитора си, длъжникът е потърсил адвокатска помощ, която е заплатил и тези разходи следва да му бъдат възстановени изцяло.

В заключение се налага изводът, че ищецът по делото доказва наличието на всички елементи на деликта, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за настъпилите имуществени вреди. Оттук- претенцията е основателна и следва да се уважи в пълния й размер, ведно със законната лихва от подаване на иска- 25.01.2022 г. до 4 окончателното изплащане на вземането.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, както и такса за изискване на изпълнително дело от *** в размер на 24 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от *** Т.И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева.