Решение № 540 от 23.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 540 гр. Пловдив, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно гражданско дело № 20265300500147 по описа за 2026 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпили въззивна и частна жалби, депозирани от „*******, чрез адв. П. А.

С въззивната жалба се атакува решение №4294/07.10.2025 г., постановено по гр.дело №2800/2025 г., ХХV гр.с., с което е отхвърлен изцяло предявеният от „********* иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът В. П. В. дължи на ищеца „******* следните парични суми, а именно: сумата от 200 лева - остатъчна главница, дължима по договор за потребителски кредит №OL00081336/30.06.2023 г., сумата от 32.66 лева - лихва за забава за периода 31.07.2023 г. - 07.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда 08.10.2024 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед №8618/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се признае за установено по отношение на ответника, че към него съществува изискуемо вземане на „***** въз основа на индивидуален договор за паричен заем, произтичащо от договор за кредит № OL00081336 от 1

30.06.2023 г. Претендират се разноски. Прави се и възражение срещу размера на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се сочи, че решението е правилно и законосъобразно и се моли да се потвърди.

Извършено е плащане от въззиваемия след издаване на заповедта за изпълнение, но преди депозиране на исковата молба.

С частната жалба се атакува определение №15253 от 27.11.2025 г., постановено по същото дело №2800/2025 г. на ХХV гр. с. на ПдРС, като се иска да се отмени и да се уважи подадената молба по чл. 248 от ГПК, по изложените съображения.

В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на частната жалба, като се иска определението да се потвърди.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност на решението се извършва само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от

„*********, против В. П. В., ЕГН **********, от град ********, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните парични суми, а именно: сумата от 200 лева - остатъчна главница, дължима по договор за потребителски кредит №OL00081336/ 30.06.2023 г., сумата от 32.66 лева 2 лихва за забава за периода 31.07.2023 г. - 07.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда - 08.10.2024 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед №8618/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с.

В исковата молба се твърди, че за процесната претенция е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с., срещу която постъпило възражение, като с оглед дадените от заповедния съд указания по чл. 415 ГПК се предявява настоящия иск. След връчването на заповедта, било сторено доброволно плащане от длъжника в размер на 325 лв., за която ищеца счита, че следва да се отнесе към погасяване на разноските по заповедта. Сочи се, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит №OL00081336 от 30.06.2023 г., по силата на който на В. В. бил предоставен заем в размер на 500 лв., като невъзстановени били 200 лв., върху които е начислена лихва за забава за периода 31.07.2023 г. – 07.10.2024 г. Описва се реда за сключване на договора за кредит от разстояние, както и неговите параметри, а именно главница, ГЛП – 0 %, ГПР – 0 %, 110 лв. такса експресно разглеждане и обща дължима сума от 610 лв. при срок от 30 дни. Развити са съображения относно характера на таксата за експресно разглеждане, за действителността на клаузата, която предвижда нейното начисляване, както и, че същата не се явява разход по кредита и не следва са се включва при изчисляването на ГПР.

Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски в исковото и в заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от В. В. чрез адв. Д. М., със становище за неоснователност на иска. Поддържа, че договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за коректно посочване на ГПР в съдържанието на договора. Счита, че вписания в такса на кредитната сделка процент на оскъпяване не отговаря на действително приложимия в отношенията между страните. На връщане подлежала единствено чистата стойност на заема. Релевира възражения, че цялата главница понастоящем била заплатена, което се потвърждавало и от твърденията на ищеца за извършени плащания. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и не дължи разноски на ищеца.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено следното:

С доклада по делото е прието за безспорно, че между „****** и В.

В. е сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит №OL00081336/30.06.2023 г., като кредитополучателят В. е получил в заем сумата от 500 лв. със задължение да я върне на една вноска с падеж 30.07.2023 г. По договора не е уговаряна възнаградителна лихва. Начислена е такса за 3 експресно разглеждане в размер на 110 лв., която не е отчетена като разход по кредита, но и не е претендирана от кредитора.

Съдът е приел, че, доколкото искът касае единствено претенция за главница по договора за потребителски кредит, по аргумент от чл. 23 ЗПК безпредметно е обсъждането на въпроса за действителността на кредитната сделка, тъй като чистата стойност на кредита (главницата) всякога се дължи.

От значение в случая са извършените от длъжника плащания и за погасяването на какви вземания са послужили.

Не се оспорва, че преди депозиране на заявлението в съда от страна на В. е извършено плащане в размер на 300 лв. за частично покриване на главницата. Към момента на сезиране на заповедния съд на 08.10.2024 г., когато е образувано ч.гр.д. №17193/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХІ гр.с., вземането на „******** за главница по договор за потребителски кредит №OL00081336/30.06.2023 г. е било в размер на 200 лв. Същата се е дължала, считано от 30.07.2023 г., когато е бил падежът. След тази дата е започнала да се начислява и законна лихва за забава, която е в претендиран размер от 32.66 лв. за периода от 31.07.2023 г. до 07.10.2024 г. За тези вземания на кредитора е издадена и заповед №8618/11.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Същата е връчена на длъжника на 18.10.2024 г. В едномесечния срок - на 12.11.2024 г., е постъпило възражение от В. срещу дължимостта на сумите по заповедта, като се представят доказателства за погасяване на част от сумите – превод на общо 325 лв., а също така е депозирана и частна жалба по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК срещу размера на присъденото адвокатско възнаграждение от заповедния съд. В. на практика не оспорва задължението си, а ангажира доказателства за неговото изпълнение, като същевременно изразява несъгласие единствено с разноските на заявителя в заповедното производство.

При тези факти съдът е приел, че спорът между страните се концентрира относно това, за погасяването на кои претенции по заповедта за изпълнение следва да се отнесе плащането на сумата от общо 325 лв. Такъв е предметът на въззивното производство, с оглед наведените с въззивната жалба доводи.

Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД - този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Според ал. 2 на същия член, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Водещото при изпълнението на парични задължения, когато плащането не е достатъчно, за да покрие всички задължение към кредитор, е желанието на длъжника кое 4 задължение иска да погаси. Ако не е изразил воля, то се прилагат правилата за погасяване на паричните задължения, визирани в цитираната норма.

Съдът е приел, че с възражението си от 12.11.2024 г. В. представя два броя платежни нареждания в полза на ***** - за сумата от 25 лв., платена на 21.10.2024 г., с основание номера на частното дело, а второто за сумата от 300 лв., с посочено основание „остатък главница“ и номерът на процесния договора за кредит. Тази сума надхвърля по стойност претенцията за главницата и за мораторната лихва, вкл. и за тази част от обезщетението за забава, натрупала се от подаването на заявлението до плащането на сумата - за периода 08.10.2024 г. – 21.10.2024 г., която е в размер на 1.06 лв.

Едновременно с възражението е подадена и частна жалба по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК от В., чрез която оспорва единствено размера на определените на заявителя разноски за един адвокат, като е поискал намаляването им до сумата от 50 лв. Следователно длъжникът е изразил воля да покрие присъдената в полза на заявителя държавна такса по заповедното дело от 25 лв., за която е представено платежно нареждане, без да се оспорва и дължимостта на главното вземане. Такса в подобен размер е и минимално предвидената според Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Съдът е приел, че сумата за държавна такса съгласно заповедта за изпълнение е погасена преди депозирането на исковата молба.

Прието е, че с превода на сумата от 300 лв. В. е целял да погаси задължението си за главница от 200 лв., акцесорното задължение за лихва до датата на плащането, както и неоспорения от него размер на адвокатското възнаграждение в размер на 50 лв., като са изложени логични и обосновани съображения. С двете плащания в общ размер от 325 лв. от 21.10.2024 г. – след връчването на заповедта за изпълнение, но преди депозирането на исковата молба, длъжникът по заповедта В. е погасил изцяло вземането на „******** за главница по процесния кредит от 200 лв., начислената до момента на плащането лихва – общо 33.72 лв. При извършеното плащане преди завеждане на исковата молба е прието, че исковата претенция на дружеството е неоснователна. Фактът на плащането е могъл да бъде съобразен от кредитодателя при депозирането на исковата молба по чл. 422 ГПК. Прието е, че неправилно преводите са отнесени от страна на ******** за погасяване на присъдените на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като същите са били спорни, а и волята на длъжника е била различна – да погаси главницата, лихвата и разноските до неоспорения размер. Дружеството кредитор е следвало да приеме плащането на тези суми според заявената воля на длъжника, както повелява чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и да изчака произнасянето на окръжния съд по частната жалба по чл. 413, ал. 2 ГПК, с което да се стабилизира заповедта за изпълнение в частта относно разноските.