Решение № 11042 от 10.06.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11042 гр. София, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ при участието на секретаря ИННА Т. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело № 20241110143180 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба от АСВ, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. **********************, представлявано от юрисконсулт КГ, срещу С. Т. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. *****************.

Ищецът АСВ твърди, че на 05.05.2023 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между АТЕГ и АСВ. По силата на този договор, вземането на АТЕГ, произтичащо от договор за потребителски кредит № ******/01.11.2019 г., сключен със С. Т. С., е прехвърлено на АСВ.

Общите условия към договора за потребителски кредит съдържат клауза, даваща право на кредитодателя да прехвърля правата си по договора на трето лице. Длъжникът е уведомен за цесията. Ищецът посочва, че между АТЕГ и С.

Т. С. е сключен договор за потребителски кредит № ******/01.11.2019 г. за сумата от 900 лева главница. Кредитополучателят се е задължил да върне общата стойност на плащанията по кредита в размер на 1 075.62 лв., включваща договорна лихва в размер на 175.62 лв.. Кредитът е следвало да бъде върнат на 10 равни месечни погасителни вноски до 01.09.2020 г.

Сочи се, че при забава се дължи законна лихва върху неплатената главница. Начислена е лихва за забава в размер на 352.03 лева за периода от 02.12.2019 г. до датата на подаване на заявлението.

Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу С. Т. С., по което е образувано ч.гр.д. No 20074/2024 г. и е издадена заповед за изпълнение. Тъй като длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, ищецът предявява настоящата искова молба.

Ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника, 1 че дължи сумите, присъдени в заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 20074/2024 г., а именно: 900.00 лв. главница, 175.62 лв. договорна лихва за периода 01.12.2019 г. – 01.09.2020 г., 352.03 лв. обезщетение за забава от 02.12.2019 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане.

Претендират се и сторените разноски по заповедното производство и в настоящото производство

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника С. Т.

С., чрез адв. Н. К.. Ответникът оспорва изцяло исковата молба и счита, че същата е неправилна поради нарушение на материалния и процесуалния закон.

Ответникът възразява, че не е в договорни отношения с ищеца и не е подписвал договор с него, нито е уведомяван за дълг към него. Твърди, че е изплащал всички суми по сключени потребителски договори. Оспорва дължимата сума и основанието, на което е предоставен кредита. Заявява, че не е бил уведомен за договора за цесия, което е в нарушение на закона. Оспорва да е получил кредита по описания договор, като липсва документ, потвърждаващ усвояването му. Твърди наличие на порочна практика за сключване и изменение на договори без уведомяване на потребителите.

Счита, че ищецът не е доказал претендираните суми по категоричен начин.

Ответникът навежда възражение за изтекла погасителна давност за сумите, които са дължими на периодични вноски. Същото се отнася и за дължимите лихви. Оспорва счетоводните вписвания като доказателство.

Ответникът счита, че договорът е нищожен, тъй като противоречи на Закона за защита на потребителите (ЗЗПотр.). Твърди, че клаузи от договора са неравноправни.

Моли съда да отхвърли предявените искове за главница, договорна лихва и лихва за забава като недължими. Претендира присъждане на направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От представените по делото писмени доказателства се установява, че между ответника и АТЕГ е сключен договор за паричен заем № ******/01.11.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемополучателя сума в размер на 900,00 лева. В договора бил посочен годишен лихвен процент от 40,5515% и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,00%. Било уговорено, че сумата предмет на кредита ще бъде върната на 10 месечни вноски, първата от които на 01.12.2019г., а последната на 01.09.2020г. В чл. 5,6 от договора било прието, че заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 83,22 лв. месечно, видно от приложения погасителен план, поради непредоставянето на посочено в общите условия обезпечение.

Не се спори, а и от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по процесния договор не са извършвани никакви плащания 2 от страна на кредитополучателя. Вещото лице е изчислило, че ако към общите разходи по кредита се включи и неустойката за липса на обезпечение (която по своята същност е разход, свързан с кредита съгласно ), като реалният ГПР по договора възлиза на 134,01%.

От приложение по делото Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (договор за цесия) се установява от приложените писмени доказателства, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.05.2023 г. и подписано към него Приложение №1 от 13.01.2022 г. заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора, сключен със С. Т. С. на ищеца заедно с всички привилегии и обезпечения.

Съгласно константната практика на ВКС изискването за съобщение от страна на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно упълномощено лице може да бъде наведено от длъжника само при изпълнение на задължението към предишния кредитор, в противен случай то е ирелевантно. Такава е и практиката залегнала в Решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което:“ Неизпълнението му не се отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о., ГК: “ Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“ При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира, че предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител - лице, което при сключването на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.3 ГПК Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.

В случая страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна годишна лихва в размер на 40, 55 % от главницата по кредита.

3

Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала изискване чрез договорите да не се злоупотребява.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване - аргументи от чл. 63 о т ЗЗД, чл. 302 от ТЗ, чл. 307 от ТЗ и чл. 289 о т ТЗ. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Въпросът дали договорената лихва е несъвместима с добрите нрави се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Нарушение на нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на свръхпечалба.

Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват, привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1 предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021 г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и 4 годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.

Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. В съдебната практика са установени субективните критерии за накърняване на добрите нрави при злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода (Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК и Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК, Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 183 от 21.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г., I т. о., ТК), които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител, поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сдЕ.та, се налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително, че да има практически нулева стойност. Нарушение на нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на свръхпечалба.