Решение № 5902 от 27.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5902 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА

ТОШЕВА при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА

Гражданско дело № 20251110143077 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 314352/26.09.2025 г./ на М. А. М. срещу „***********“ АД, с която са предявени при условията на обективно евентуално съединяване следните искове: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г. поради противоречие на закона, включително поради наличие на неравноправни клаузи в него; евентуален иск за прогласяване нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави; евентуален иск за прогласяване нищожност на договора поради липса на съгласие; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 7 от договора, предвиждащи заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 6 от договора, поради противоречие на закона, включително поради неравноправност; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 7 от договора поради накърняване на добрите нрави. Претендират се разноските по делото.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г. при общи условия, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1 200 лв., като той се задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва на 12 месечни погасителни вноски. Сочи, че с чл. 6 от договора бил задължен да осигури обезпечение след сключването му – поръчителство, отговарящо на редица изисквания, като поради непредставянето на обезпечение му била начислена неустойка съгласно чл. 7 в размер на 755.40 лв., включена изначално в погасителния план. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречие със закона. Възразява, че не е изпълнено условието на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът да е написан по ясен и разбираем начин и с шрифт, не по-малък от 12. Счита, че 1 договорът е в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Изтъква, че не е посочена договорената лихва. Сочи, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в действителност представлява скрита възнаградителна лихва, поради което лихвеният процент е неправилно посочен в договора, като същевременно неустойката представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР също е неправилен. В тази връзка акцентира, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Счита, че посочването в договора на ГПР, различен от реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика, която възпрепятства потребителя да прецени реалните икономическите последици от сключването на договора, което сочи на неравноправност. Възразява, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

11 ЗПК, защото не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Навежда възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице драстично несъответствие в стойността на насрещните престации, както и поради това, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, което, от своя страна, влече нищожност на договора в неговата цялост. Релевира възражение за нищожност на договора и поради липса на съгласие, тъй като не е подписан от него. При условията на евентуалност възразява, че нищожна е самата неустоечна клауза.

На първо място, счита че с нея се нарушава забраната по чл. 33, ал. 1 ЗПК, защото на практика с неустойката се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, които се обезщетяват и с мораторната лихва. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока. Възразява, че неустоечната клауза противоречи на добрите нрави. Счита, че неустойката цели единствено скрито оскъпяване на кредита и излиза извън присъщите й функции. Изтъква, че е неясно какви точно вреди на кредитора би покрила, при положение че е свързана с вторично задължение на потребителя, като същевременно тя прехвърля върху него риска от неизвършването от кредитора на оценка на кредитоспособността му и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Излага подробни съображения, че договорът и процесната клауза за неустойка са валидни. Признава, че неустойката не е включена в ГПР. Твърди, че договорът е подписан с обикновен електронен подпис, на който съгласно приложимите общи условия е придадена силата на саморъчен подпис. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Предявен е от „***********“ АД срещу М. А. М. насрещен осъдителен иск за сумата от 613.55 евро /евровата равностойност на 1 200 лв./ – главница по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г., ведно със законната лихва за 2 периода от 24.10.2025 г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.

Ищецът по насрещния иск твърди, че договорът е сключен по реда на ЗПФУР и че по него е предоставил на ответника заем в размер на 1 200 лв. при уговорен фиксиран ГЛП в размер на 52.68 %, а М. се задължил да върне сума в общ размер на 1 569.24 лв., включваща заема и възнаградителната лихва, на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 130.77 лв., дължими ежемесечно в периода от 12.05.2024 г. до 12.04.2025 г. Излага, че М. не е платил никакви суми по договора.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на насрещната исковата молба, в който М. поддържа възраженията си за нищожност за договора и на клаузата за неустойка, като изтъква, че не се касае за индивидуално договаряне. Възразява, че дори и да се установи дължимост от него на чистата стойност на кредита, осъждането за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск по чл. 55 ЗЗД. Моли за уважаване на неговия иск и отхвърляне на насрещния иск. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

По исковете на М. А. М.:

Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за нищожен на различни основания на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г., респ. на неустоечната клауза по § 7 от същия договор. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете, че същите следва да се разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, и от исковете за пълна нищожност на договора към исковете за нищожност само на неустоечната клауза. Ето защо първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора поради противоречие на закона.

В случая с Определение № 4672/02.02.2026 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно сключването между страните на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г., по силата на който на М. е предоставена в заем сумата от 1 200 лв., като той се задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва на 12 месечни погасителни вноски, както и предаването на заемната сума в размер на 1 200 лв. от „***********“ АД на М..

Изяснява се от самия договор, че ищецът се е задължил да върне сума в общ размер на 1 569.24 лв. на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 130.77 лв., дължими на всяко 12-о число на съответния месец в периода от 12.05.2024 г. до 12.04.2025 г., като страните са договорили фиксиран ГЛП в размер на 52.68 % и ГПР в размер на 67.46 %.

3

В § 6 е уговорено задължение на потребителя за предоставяне в 3-дневен срок от сключване на договора на едно от следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение, надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не понисък от 1.5 минимални работни заплати; поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение, надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати.

Според клаузата на § 7 от договора, ако независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение той не представи в срок някое от обезпеченията по § 6 и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 755.40 лв., платима на 12 равни части в размер на 62.95 лв. на падежите заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е 193.72 лв.

С доклада е обявено за безспорно, че така начислената неустойка в размер на 755.40 лв. не е включена в посочения в договора размер на ГПР.

При тези факти съдът намира, че по делото е безспорно, а и от представените от страните писмени доказателства се установява, сключването между тях на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2024 г. Той попада в обхвата на чл. 9, ал.

1 ЗПК, не попада сред изключенията по чл. 4 ЗПК и представлява потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.

Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.

В случая съдът намира, че т. нар. „неустойка“ по § 7 от договора в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени трудно изпълними за потребител на такъв тип кредит изисквания към обезпечението, което заемателят следва да предостави след сключването на договора /а не като условие за неговото сключване/, които ако той бе в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези изисквания е потребителят да бъде поставен в затруднение да предостави /при това в толкова кратък срок/ обезпечение, удовлетворяващо кредитора, и последният да се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Това се потвърждава и от факта, че задължението за „неустойка“ е изначално включено в погасителния план, т.е. то представлява за кредитора очакван приход по кредита.

Ето защо съдът намира, че „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита възнаградителна лихва, представлява за кредитора разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото 4 оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.