Решение № 2602 от 29.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2602 гр. София, 29.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Йоана М. Генжова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100508834 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение 20041766 от 13.06.2022 г., постановено по гр. д. № 10195/2021 г., по описа на СРС, ГО, 144-ти състав, са отхвърлени предявените от „К.И.“ АД срещу М. Р. С., по реда на на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за установено, че М. Р. С. дължи сумата от 1000,00 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 84749/07.03.2019 г. ведно със законна лихва от 16.6.2020 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 360,00 лв. за периода от 7.4.2019 г. до 7.3.2020 г., такса "гарант" в размер на 740 лв. за периода от 7.4.2019 г. до 7.3.2020 г., законна лихва в размер на 81,76 лв. за периода от 8.4.2019 г. до 11.3.2020 г., които суми са предмет на издадена по чл. 410 от ГПК от 23.06.2020. заповед по гр.д. № 24580/ 2020г. по описа на СРС.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „К.И.“ АД, чрез пълномощника си адв. Р.Д., с надлежно учредена власт по делото, с оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбата на чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУР, във вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 и чл. 4 от ЗЕДЕУУ /с предишно наименование ЗЕДЕП/, касаещи валидността на електронното изявление на ответника за сключването на договора. Сочи, че законът придава значение на подписан документ не само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.

Изтъква, че представения в случая договор за кредит „Екстра“ № 84749 от 07.03.2019 г. е индиция за наличие на договорни отношения между страните, като предоставената сума е била усвоена от ответника С. на 07.03.2019 г. на каса на Изипей, което се установявало от 1 представеното извлечение от третото неучастващо по делото лице. Ето защо било налице реално предаване на сумата, което също било аргумент, че е желаел да получи кредита по посочените условия. Моли съда да отмени решението и уважи предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемият - ответникът по иска - М. Р. С. не е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба. С молба от 02.11.2023 г. назначения особен представител на страната – адв. М.С. оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Противно на поддържаното в жалбата „К.И.“ АД не е установил по делото, че е спазване изискването на чл. 18, ал.1, т. 1 ЗПФУР и че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация по чл. 8 ЗПФУР на потребителя. Съдът приема, че представените по делото писмени доказателства – заявка № 84749 и общи условия към договора, имат характер на частни неподписани документи, които изхождат от ищеца и не са в състояние да обосноват извод, че фактически са били предоставени на ответника и същият се е запознал с тях. Съгласно чл. 175 ГПК направеното от страната признание на факт се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото.

За пълнота на изложението следва да се посочи още, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в чл. 19, ал. 2 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът.

2

В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимално допустимият размер на ГПР - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет /основен лихвен процент плюс 10 %/, от където следва, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Макар формално посочения в процесния договор размер на ГПР от 49,7 % да е в рамките на предвиденото в закона ограничение, настоящият състав на съда намира, че същият е изчислен без в него да бъде включено възнаграждението за допълнителна услуга “Такса Гарант“. Същата представлява разход по кредита, свързани с усвояването и управлението му, поради което и следва да бъдат съобразени при изчисляването на ГПР, който по същността си представлява индикатор за общото оскъпяване на кредита.

Общото задължение на ответника по процесния договор за кредит в размер на 2100,00 лв. е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и възнаграждението за “Такса Гарант“. Месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима като възнаграждение за закупената допълнителна услуга в размер на 61,67 лв. – за 11 от месечните вноски и в размер на 61,63 лв. за последната месечна вноска. Въпреки, че плащането на възнаграждението за допълнителни услуги е отразено в погасителния план, същото не е отчетено като разход при формирането на оповестения ГПР в размер на 49,7%, като подобен начин на отразяване на разходите не е в съответствие с изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай предоставената като главница парична сума е в размер на 1000 лв., а “Такса Гарант“ е на стойност 740 лв. и с оглед на предвидения годишен лихвен процент от 49,7%, общият размер на задължението по договора за кредит е в размер на 2100,00 лв. При отчитане на включените възнаграждения за допълнитела услуга в общ размер на 740,00 лв. като разход и част от ГПР, размерът на същия безспорно превишава предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение от 50%, поради което и процесните клаузи, надвишаващи определения по ал. 4 размер, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това, настоящият състав на съда намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, то вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 на чл. 11, ал. 1 ЗПК, доколкото годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя са посочени по неясен и въвеждащ в заблуждение начин. Невключването на “Такса Гарант“ при изчисляване на годишния процент на разходите не е позволило на ответника като икономически по-слаба страна в правоотношението да прецени обхвата на поетите от него задължения и да съобрази интересите си. Неспазването на предвиденото в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК правило относно съдържанието на договора за потребителски кредит води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което и при съобразяване на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл.

422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на 3 вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради което и при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, както и Решение от 28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г., І т.о. на ВКС/. Ето защо предявеният от ищеца срещу ответника иск е основателен за сумата от 1000,00 лв., представляваща чистата стойност, предоставена по Договор за паричен кредит „Екстра“ № 84749 от 07.03.2019 г., а в останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело съгласно правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение 20041766 от 13.06.2022 г., постановено по гр. д. № 10195/2021 г., по описа на СРС, ГО, 144-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „К.И.“ АД срещу М. Р. С., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, за признаване за установено, че М. Р. С., ЕГН ********** дължи сумата от 1000,00 лв., представляваща главница /чистата стойност на кредита/ по Договор за паричен кредит „Екстра“ № 84749 от 07.03.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2020 г. до окончателно заплащане на сумата, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

Разпечатката съдържа 32 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dd4978f0-7a63-453b-a881-4edd421f6979