Решение № 4825 от 29.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4825 гр. Пловдив, 29.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Мартина Ат. Мишева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330103347 по описа за 2023 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК.

Предявените насрещни искове са с правно основание чл.79, вр. с чл.240 ЗЗД, в условията на евентуалност иск с правно основание чл.55 ЗЗД.

В исковата молба от Ц. П. П. против „Ай Ти Еф Груп” АД се твърди, че между страните бил подписан договор за потребителски кредит № *** от 04.07.2022 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 1000 лева, със срок на кредита от 12 месеца. Съгласно чл.

5.6 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен, съгласно срокове и условия посочени в договора. В случай на неизпълнение от кредитополучателя на условията, същият дължал неустойка, която била индивидуално определена за всеки кредитополучател и същата следвало да се заплаща заедно със съответната погасителна вноска.

Твърди се, че на основание чл.5.6 от договора за кредит на ищцата била начислена неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 1015,36 лева. Счита клаузата въз основа, на която е начислена неустойката за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.1 ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 1015.36 лева била в размер на над 100 % от сумата по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Сочи, че с процесната неустойка в полза на кредитодателя се уговаряло още едно допълнително обезпечение за неизпълнение на акцесорно задължение. Основаната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за 1 сметка на кредитополучателя. С оглед изложеното се моли за прогласяване нищожността на клаузата, на чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит, като противоречаща на принципа на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване изискванията на чл.143 и чл.146 ЗПК. Претендират се разноски.

В срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявения иск, като неоснователен и недопустим. Сочи, че неустойката за непредоставено обезпечение по процесния договор никога не е била начислявана и такава не е била дължима и заплащана. Съгласно Приложение № 2 страните се уговорили и признали, че кредитът е сключен при промоционални условия и независимо от липсата на обезпечение, неустойка не се начислявала. Признава, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, съгласно който ищцата получила в заем сумата от 1000 лева, предоставена в брой. Възразява срещу твърденията на ищцата, че неустойката по договор за кредит е недействителна. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която разпоредба, при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Възразява срещу твърденията на ищцата за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави и нейната прекомерност. Начислената неустойка била в размер на 2,80 лева на ден, който размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Сочи, че в процесния договор за кредит изрично е посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респ. ако кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Поддържа, че неустойката изпълнявала трите си основни функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

С насрещната искова молба е предявен иск, за осъждането на първоначалния ищец да заплати на ответника сумата от 709,85 лева, представляваща главница, ведно със законна лихва от дата на подаване на насрещна искова молба и сумата от 68,43 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.07.2022г. до 27.04.2023г. В условия на евентуалност, в случай че се уважи исковата претенция и договора за кредит бъде обявен за недействителен, първоначалният ищец да бъде осъден да заплати сумата от 565 лева, с която същият се е обогатил за сметка на „Ай Ти Еф Груп“ АД. Моли за уважаване на предявения насрещен иск. Претендира разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № *** от 04.07.2022г., сключен между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е отпусната сума в размер на 1000 лв., ведно с погасителен план.

Представени са Общи условия на дружеството, приложими към договори за потребителски кредит, както и платежно нареждане от 04.07.2022г. за сумата от 1000 лв., преведена на Ц.

П. П. по договор за кредит № ***.

2

Представена е справка за извършено плащане по договора за кредит в размер на 435 лв. на дата 15.09.2022г. чрез „Изипей“ АД.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на 04.07.2022г. между „Ай Ти Еф Груп” АД, в качеството му на кредитодател и Ц. П. П., в качеството на кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който е отпуснат кредит в размер на 1 000 лв. Съобразно Приложение № 1 към договора кредитът следва да се погаси на 12 бр. вноски, с краен срок 04.07.2023г., при годишна лихва за ползване на кредита 40.55 % и годишен процент на разходите 49 %. В раздел V от договора е предвидено задължение за кредитополучателя да учреди обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, с валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. В чл.5.6. е договорено, че в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, същият дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в Приложение № 1 към договора и погасителния план към кредита. Предвидено е неустойката да се начислява и заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.

Видно от т.12 от Приложение № 1 към договора общият размер на всички суми, дължими от кредитополучателя при неизпълнение е 2313.36 лв. Няма спор, установява се и от представеното платежно нареждане, че заемната сума в размер на 1000 лв. е преведена на ищцата на 04.07.2022г.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, а ответното дружество е небанкова финансова институция, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба са наведени основания за нищожност на клаузата на чл.5.6. от договора за кредит, а с отговора на насрещната искова молба – и за недействителност на целия договор за кредит, на специалните основания по чл.22 ЗПК, както и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.

Както се посочи, клаузите на Раздел V от договора възлагат в тежест на кредитополучателя да осигури едно измежду следните обезпечения - поръчителство на две физически лица или 3 банкова гаранция в размер на 1233 лв. със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. Анализът на съдържанието на клаузите от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на Раздел V. Обезпечение по кредита от договора възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 1 000 лв. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е видно и от разсрочването от страна на кредитодателя на вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. Налице е противоречие с добрите нрави, поради което съдът намира, че в конкретния случай липсва валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по договора. Поради това предявеният иск за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в договора за кредит, е основателен и следва да бъде уважен.

Следва да се отбележи, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите 4 разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпечатката съдържа 26 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dd496ac1-2408-4d6b-bfd1-59a6956df8aa