Решение № 2191 от 14.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 14.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на девети март две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР

ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА

АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 11147 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 32473 от 06.02.2019 на СРС, ГО, 145 с-в, постановено по гр.д. № 25079/2018 г. е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че С.Д.Б., с ЕГН ********** и С.П.Б., с ЕГН **********, двамата с адрес: ***,**********, дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД ЕИК**********, със седалище и адрес на управление *** следните суми: сумата 841,36 лева, представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.11.2014г. - 30.04.2016 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София ж.к. „**********с аб. № 248457, ведно със законната лихва за периода от датата на заявлението 09.08.2017г. до окончателното й заплащане; както и сума в размер на 73,48 лева, представляваща такса за дялово разпределение за периода от м.11.2014г. до м.04.2016г„ ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението 09.08.2017г. до окончателно изплащане на сумата, като е отхвърлен, като неоснователен иска за стойност на неплатена топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. - 30.04.2016 г. за разликата над уважения размер от 841,36 лв. до пълния предявен размер от 1045,47 лв. - или за разликата от 204,11 лв.; исковете за установяване на вземания за сумата 172,83 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2014г. до 27.07.2017г., както и за сумата от 16,08 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2014г. до 27.07.2017г.

Със същото решение са осъдени С.Д.Б., с ЕГН ********** и С.П.Б., с ЕГН **********, двамата с адрес: ***,**********, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК**********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 401,40 лева представляваща разноски, направени от ищеца в исковото производство, и сумата от 53,27 лева -разноски по заповедното производство по ч. гр. д.№ 54679/17г. на СРС, 145с-в, съразмерно на уважените спрямо тях искове.

Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – Т.с. ЕООД.

В частта, с която са отхвърлени, като неоснователни предявените искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, постановеното от СРС решение е влязло в сила, като необжалвано.

Срещу така постановеното решение е постъпила жалба от ответниците. В жалбата са наведени оплаквания, че решението на СРС е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Направени са възражения, че съдът неправилно е формирал изводите си, като не е съобразил факта, че в производството не е установено, че жалбоподателите притежават право на собственост върху топлоснабдения имот. Според ответниците, с решение на ВАС е отменена методиката за разпределение на ползваната в сградата ТЕ, което означава, че начислението на топлинна енергия било незаконно. Посочват, че първоинстанционния съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП и дори да се достави ТЕ на потребител, той не дължи нейното заплащане, ако не я е поръчал и в този смисъл ищецът е следвало да докаже дали ответникът е поръчал услугата за която иска заплащане. Заявяват, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като безрезервно е приел СТЕ, която е направила заключение по документи, които не са представени по делото, както и по делото не са представени доказателства за приемане на абонатната станция и въвеждането й в експлоатация и, че отговаря на техническите изисквания. Посочват, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице договорни отношения между страните. Също така смятат, че ищецът не е ангажирал доказателства за изправността на уредите, чрез които се извършва измерването на ТЕ и се възпрепятства възможността да бъдат точно измерени доставеното количество ТЕ, поради което това е основание да се отхвърли изцяло иска. Посочват, че не са ангажирани доказателства и за отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки в абоната, поради които е било възпрепятствано такова отчитане, като основание за служебно начисляване на задълженията. Смятат, че вземането за дялово разпределение има договорно задължение, което не кореспондира с предмета на делото, което е именно доказването на реално потребената енергия. Молят да се отмени първоинстанционното решение и да се отхвърлят исковете, като претендират за присъждане на разноските по делото.

Въззиваемият „Т.С.” ЕАД не изразява становище по въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В свое становище от 06.03.2020 г. моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а постановеното от СРС решение – потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски и прави искане за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в намален размер.

Подпомагащата страна Т.с.

ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да се уважи предявения иск, че ответникът дължи процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице-собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. В смисъла на горните легални определения, ответницата, като собственик на имота, има качеството на потребител на топлинна енергия, поради което е материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове. В тази връзка е неоснователно възражението, че ответницата не се явява потребител и между страните няма договорни отношения, а няма и подадена молба декларация за откриване на партида и абонатен номер и каквато именно е приложена към исковата молба, изхождаща от ответницата и която не е оспорена от нея. Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 год. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира имота/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответниците са носители на вещното право на собственост върху процесния апартамент, което обстоятелство се установява от представената официална справка на СО, Район Слатина /л.13 по делото на СРС/, в която е посочено, че имотът /бивша общинска собственост/ е бил продаден на ответниците по време на брака им с договор от 15.11.1990 г., който е представен пред първата инстанция. Следователно ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год. – към момента на сключването на договора за продажба/, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Съгласно чл. 150, ал.

1 ЗЕ, на която разпоредба се е позовал и първоинстанционният съд, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.

ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

В производството е установено, че през исковия период процесната сграда, в която се намира имота е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.

Във връзка със задължението за заплащане на такса за дялово разпределение за сградна инсталация, съдът намира следното:

Разпечатката съдържа 32 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dd47a164-d48c-4804-8baf-1991bb0afd1d