Решение № 592 от 25.06.2026, Районен съд - Горна Оряховица

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. Г.О., 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Г.О., VI СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Ив. Николова-Петрова при участието на секретаря Силвия Д. Николова като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-Петрова Гражданско дело № 20254120100955 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл.26,ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 5301733 от 10.12.2024г., сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт" АД, и на договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение, сключен на 10.12.2024г. между ищцата и „Тръст Сълюшън" ЕООД, а в условията на евентуалност (в случай че горните искове бъдат отхвърлени), искове с правно основание чл.26,ал.1 от ЗЗД – за прогласяване като нищожни на клаузата на чл.22 от договора за паричен заем и/или клаузата на чл.17,ал.1 от договора за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение относно размера на дължимото възнаграждение (97,32 лв.), като неравноправни и като противоречащи на закона и на добрите нрави.

Ищцата А. А. А. с ЕГН **********, с адрес: село Д., община Г.О., ул. ***, чрез пълномощник – адв. Н. Т. С. от САК, твърди в исковата си молба, че на 10.12.2024г. между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт" АД е сключен договор за паричен заем № 5301733, съгласно който кредиторът е предал в собственост на заемателя сумата от 500 лв., които заемателят се е задължил да върне на дванадесет равни погасителни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 31,84 лв., като общо дължимата сума по договора е 531,84 лв. Сочи, че съгласно чл.22 от този договор е установена необходимост от надграждане на кредитната способност на заемателя, като е предвидено, че ако в седемдневен срок от сключване на договора не се осъществи надграждането, договорът се прекратява.

Заявява, че предвид изискването на чл.22 от договора ищцата е сключила на 10.12.2024г. договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение с „ТРЪСТ СЪЛЮШЪН" 1

ЕООД (предишно наименование „Тръст Сълюшън" ЕАД), наричан гарант, съгласно който гарантът се е задължил да издаде финансова гаранция за общо дължимата сума по договора за заем - 531, 84 лв., срещу възнаграждение в размер на 97,32 лв., което е 18,30 % от дължимата сума по заема. Сочи, че в чл.3 от договора за заем е посочено, че ГПР по заема е 64,81 %, а разходите по заема общо възлизат на 64,81 % по договора за заем и 18,30 % по договора за гаранция, общо 83,11 %, което значително надхвърля законовото ограничение на ГПР в чл.19,ал.4 от ЗПК. Счита, че допълнителната услуга „гаранция" е пряко свързана с договора за кредит, защото гарантира задълженията на заемателя точно по този договор и е задължително условие за неговото получаване, защото съгласно чл.22 ЗПК, ако не се постигне надграждане на кредитната способност в седемдневен срок от сключване на договора, същият се прекратява. Счита, че разходът по договора за гаранция е следвало да се включи в ГПР на договора, че същият е в размер на 83,11 % и надхвърля максималния размер, допустим съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Заявява, че доколкото възнаграждението за гаранта не е включено в ГПР, то процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Позовава се на т.55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на Съда на Европейския съюз (СЕС). Посочва, че по българското законодателство непосочването на ГПР е основание за недействителност, водещо до връщане на чистата стойност на кредита - чл.22 вр. чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Счита, че надвишаването на допустимия размер на ГПР също е основание за нищожност на целия договор. Счита, че в случая, не е налице нито една от хипотезите на чл.19,ал.5 от ЗПК и чл.26,ал.4 от ЗЗД - нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо счита, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.26,ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор, като в този случай пак се дължи чистата му стойност (Определение № 50401/28.07.2023 г. по т. д. № 1124/2022 г. на ВКС, II т.о.).

Твърди, че договорът за заем не съдържа обяснение за начина на изчисляване на ГПР; в чл.3 от него са посочени компоненти на формулата по Приложение № 1 към ЗПК, но те не дават възможност на потребителя да провери верността на изчислението и да разбере икономическите последици на договора. Сочи, че неяснотата относно изчислението на ГПР следва да бъде приравнена на липса на посочване на ГПР. Отбелязва, че невключването на възнаграждението за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Поради изложените аргументи, счита процесния договор за паричен заем № 5301733 е нищожен. Сочи, че съгласно чл.28 от договора за гаранция, в случай че договорът за паричен заем бъде прогласен за недействителен, недействителен е и договорът за гаранция.

2

Моли съда да прогласи за нищожен договор за паричен заем № 5301733 от 10.12.2024г., сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт" АД. Моли съда да прогласи за нищожен и договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение, сключен на 10.12.2024г. между ищцата и „Тръст Сълюшън" ЕООД (предишно наименование „Тръст Сълюшън" ЕАД).

В случай, че не бъдат прогласени за нищожни двата договора или един от двата договора, моли съда да прогласи за нищожни клаузата на чл.22 от договора за паричен заем и/или клаузата на чл.17,ал.1 от процесния договор за поръчка за предоставяне на гаранция за изпълнение относно размера на дължимото възнаграждение (97,32 лв.), като неравноправни и като противоречащи на добрите нрави.

Моли съда да присъди на ищцата разноските по настоящото дело. В случай, че в настоящото дело насрещните страни са осъдени за разноски, моли съда на основание чл.38,ал.2 от ЗА да присъди на пълномощника минимално адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.

В съдебно заседание, ищцата А. А. А., редовно призована, не се явява, не се представлява.

Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД с ЕИК 1315764346, със седалище и адрес на управление: град С., ***, представлявано от изпълнителните директори Г. Т. и А.М. – заедно и поотделно, чрез пълномощника си – юрисконсулт М. К., депозира писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК. Счита, че предявените искове са допустими, но са неоснователни.

Първоначално оспорва твърдението за нищожност на клаузата на чл.22 от договора за паричен заем като неравноправна и като противоречаща на добрите нрави. Твърди, че разпоредбата на чл.22 от договора за заем е изцяло в полза на потребителя, който сам, свободно и доброволно има възможността да реши дали да се възползва от предложения му договор или да го прекрати, без каквито и да било последици за него; сам свободно и доброволно има възможността да реши по време на действие на договора дали да премине от един вид в друг вид обезпечение. Оспорва твърденията за нищожност на договора за паричен заем поради липса на обяснение за изчисляване на ГПР. Счита, че съгласно чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК в договора трябва да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, но не и да се демонстрира самото изчисляване. Сочи, че в чл.3 от договора за заем е посочен ГПР, че същият е фиксиран, а не референтен, посочени са допусканията, коя формула се използва съгласно съответното приложение на закона, както и всички компоненти на тази формула. Счита, че с това изискванията на закона по цитираната разпоредба са изцяло спазени. Оспорва твърдението за наличието на заблуждаваща търговска практика. Заявява, че възнаграждението по гаранцията е избрано свободно и доброволно от ищцата, не е известно на кредитора, подлежи на коригиране при промяна на вида обезпечение, което е в едноличната власт на ищцата, поради което това възнаграждение не следва да се включва в разходите по кредита и потребителят с нищо не се заблуждава.

3

Прави искане по чл.238,ал.1 от ГПК, ако не се яви в първото заседание по делото, същото да се гледа в негово отсъствие. Моли съда да му присъди разноските по делото.

В съдебно заседание, ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, редовно призован, не се представлява. С молба вх. № 6122/22.04.2026г., депозирана чрез юрисконсулт Д.Н., и с молба вх. № 7825/20.05.2026г., депозирана от изпълнителния директор Г. Т. Т., изрично и безусловно признава предявения срещу него иск от А. А. А. и моли съда да се произнесе с решение при признание на иска.

Ответникът „ТРЪСТ СЪЛЮШЪН“ ЕООД с ЕИК 208004287, със седалище и адрес на управление: град С., бул. ***, представлявано от изпълнителния директор М.Д.Д., депозира писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК.

Счита предявените искове за допустими, но за неоснователни.

Първоначално твърди, че не е налице неравноправност на клаузата за възнаграждение на гаранта. Заявява, че в договора за гаранция клаузите за услугата и цената за нея са ясни и разбираеми; същността на услугата е определена ясно и разбираемо в буква „В" на преамбюла, чл.1 и чл.2 от договора - гарантът се задължава съобразно условията, предвидени в гаранцията, при неизпълнение, включително и умишлено, от страна на клиента да заплати на бенефициера сума в размер до 531,84 лв., покриваща задължението за връщане на заемната сума (главница) и задължението за плащане на възнаградителна лихва.

Счита, че няма нищо, което да не е ясно и разбираемо за обичайно интелигентен, средностатистически потребител, относно същността на услугата. Посочва, че възнаграждението за услугата също е определено ясно и разбираемо в чл.17,ал.1 и Приложение № 1 към договора - 97, 32 лв. Счита, че поради това, съгласно чл.145,ал.2 от ЗЗП не е допустимо преценяването за неравноправност на съответствието между възнаграждението от една страна,и услугата, която ще бъде доставена от друга страна, защото клаузите за тях са определени ясно и разбираемо. Допълнително подчертава, че дори да беше неравноправна, клаузата за възнаграждение не е нищожна, защото е договорена индивидуално (чл.146,ал.1 от ЗЗП), като договорът за гаранция е сключен въз основа на писмено искане от потребителя, като в това искане потребителят предварително се е запознал с цената на услугата съобразно инкорпорирания в него ценоразпис и саморъчно е написал, че желае да получи гаранция при „нула процента" обезпечение. Счита, че поради това съгласно чл.146,ал.2 от ЗЗП потребителят е имал възможност да влияе върху цената на услугата и свободно, по свое желание е избрал тази, която е за нула процента обезпечение.

Сочи, че освен това в чл.17,ал.3 от договора за гаранция добросъвестно и справедливо е предвидено, че „по всяко време от действието му клиентът има право да предостави пълно или частично обезпечение за стойността на финансовата гаранция, като в този случай дължимото по този договор възнаграждение за целия период на гаранцията се изчислява пропорционално с оглед времето, през което е носена гаранция без обезпечение, и оставащата част от времето на нейното действие"; в този случай е предвидено, че след представяне на съответното обезпечение надвнесената сума от платеното възнаграждение се връща на клиента, а за пълно разбиране на тази клауза е даден и представителен пример.

4

Твърди, че ако ищецът би искал да плати друга цена на услугата, той по всяко време на действие на договора би могъл да предостави пълно или частично обезпечение и да се възползва от съответното справедливо намаление на цената. С оглед изложеното счита, че клаузата за цената е индивидуално уговорена с ищеца, цената той сам си я е избрал и въпреки предоставената възможност по всяко едно време на действие на договора да я намали едностранно, като предостави съответно обезпечение, той не го е сторил. Предвид всичко изложено, счита твърденията на ищеца, че възнаграждението за гаранцията е неравноправно и противоречи на добрите нрави, за изцяло неоснователни.