Определение № 948 от 18.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 948 гр. София, 16.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002901854 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу решение № 557 от 27.04.2023 г. по гр.д. № 1693/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 261455 от 29.04.2022 г. по гр.д. № 14911/2018 г. по описа на Софийски градски съд е: прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. Д. П. не дължи сумата 23 184 лв., представляваща курсова разлика, включена в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 60306/15.12.2012 г., която сума е формирана при частично рефинансиране на задълженията по договор за кредит № HL 36705/09.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на евро срещу швейцарски франкове; прието е за установено на основание чл. 124, ал.

1 ГПК по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. Д. П. не дължи сумата 54 292,90 лв., представляваща курсова разлика, включена в главницата по договор за банков кредит на служител/администратор HL 7154/05.06.2015 г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит № HL 36705/09.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на левове срещу швейцарски франкове; е осъден ответникът „Юробанк България“ АД да заплати на Т. Д. П. на основание чл. 55, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД сумата 3 239,48 лв., представляваща недължимо платени курсови разлики в периода от 04.11.2013 г. до 20.07.2015 г. по договор за кредит HL 36705/09.06.2008 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 07.11.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, и са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо предвид 1 постановяването му по непредявени искове, евентуално при липса на правен интерес от предявените искове. Излага, че с оглед въведените твърдения от ищеца интересът му е от защита с осъдителен иск за връщане на платено в повече по прекратения предвид изпълнението му договор за кредит HL36705/2008 г., а не от предявените установителни искове за недължимост на суми по сключени впоследствие други договори за кредит – HL60306/15.12.2012 г. и HL71554/05.06.2015 г., които поддържа да не са допълнителни споразумения към договора от 2008 г., макар и между тях да е налице връзка. Сочи, че исковете са предявени и с цел да бъде заобиколен института на погасителната давност по осъдителния иск за връщане на платеното по договора от 2008 г., което според касатора ги определя като недопустими. Допълнително поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено без участието на задължителните необходими другари на ищеца – другите кредитополучатели по договорите от 2012 г. и 2015 г. При условията на евентуалност поддържа, че исковете са неоснователни. Сочи, че при свобода на договарянето страните по договора от 2008 г. са постигнали съгласие кредитът да се предоставя и връща в швейцарски франкове, която договорка не е нищожна предвид законовата разпоредба на чл. 145, ал. 2 ЗПП.

Поддържа, че не е налице неравноправност в постигнатите договорки досежно валутния риск, доколкото длъжникът Цветанка П. е била служител на банката на длъжност Началник отдел „Кадри“ до 08.03.2018г., и съдебната практика досежно изискванията за индивидуално договаряне не би следвало да намери приложение. Изтъква, че решението е постановено и при нарушение на процесуалния закон предвид кредитирането на свидетелските показания на Цветанка П., въпреки че същата е длъжник по договорите за кредит, което я определя като заинтересована от изхода на спора. Изтъква, че сключените договори през 2012 г. и 2015 г. не са анекси или спогодби към договора от 2008 г. и правилото на чл. 366 ЗЗД не следва да намери приложение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваните части и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Ако въззивният съд прецени да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, длъжен ли е да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

2. При показания на явно заинтересован свидетел, длъжен ли е съдът да прецени достоверността на показанията на този свидетел и да отчете възможната му необективност, както и да извърши преценка на тези показания спрямо другите събрани по делото доказателства и да изложи мотиви в тази връзка?

3. Допустимо ли е със свидетелски показания на страна по договора да се установяват обстоятелства, обратни на записаното в договора?

2

4. Какво включва използваното от СЕС понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на средния потребител и в какво се изразяват и до каква степен се простират разумните граници на тези конкретни психологически качества и умения на този потребител? Трудовото правоотношение с конкретна банка кредитодател води ли до извод, че кредитополучателят е над средния потребител по отношение на осведоменост, наблюдателност и съобразителност?

5. При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи – кредитополучателят, който реално е правел вноските, или всеки друг кредитополучател?

6. При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007 – 2008 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?

Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация по формулираните четвърти и пети въпроси, а по шестия въпрос твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.

280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Т. Д. П., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел за 3 неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове. Посочил е, че интересът от търсената с исковете защита е обусловен от изложените в исковата молба твърдения на ищеца, че е сключил договорите № HL60306/15.12.2012 г. и № HL71554/05.06.2015 г. с единствената цел да уреди отношенията си / да погаси задълженията/ по предходен договор за кредит, предоставен в швейцарски франкове, № HL 36705/09.06.2008 г., като сочените суми и по двата договора не са дължими, защото сумите са включени като задължения в договорите въз основа на нищожни клаузи в договора от 2008 г. Посочил е, че претенциите се основават на твърдения, че към датата на сключване на договорите от 2012 г. и 2015 г. ищецът не дължи съответно сумите от 23 184 лв. и 58 530 лв., които са включени в тези договори като курсова разлика по договора от 2008 г., и са допустими, а възраженията на ответника са такива по съществото на спора.

За да установи фактическата обстановка по спора, въззивният съд е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е обсъдил всяко едно от тях поотделно и всички в тяхната съвкупност.

Съобразно заявените с исковата молба твърдения на ищеца е приел, че основателността на претенциите, зависи от действителността на клаузите на договора от 2008 г. в частта, в която страните са се съгласили, сумата да бъде усвоена в евро, а да бъде връщана в швейцарски франкове. Посочил е, че по този въпрос е налице съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения на ВКС, включително по решение № 60108 от 28.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1159/2020 г., II ТО, ТК. По въведените от ищеца възражения, че уговорките относно условията за погасяване на кредита са неравноправни, защото не обективират в съдържанието си по ясен и разбираем за потребителя начин условията на сключения договор, е приел, че страни по договора са банката - търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП и потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, какъвто е ищецът, а предмет на договора е финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, като по делото липсват доказателства, че спорните клаузи са били индивидуално определени. Тълкувайки разпоредбите на чл. 143 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП и позовавайки се на т. 1 от решение на Съда на ЕС по дело С-186/16 и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17, въззивният съд е счел, че договорите не съдържат ясни правила за превалутиране на средствата по кредита от евро в швейцарски франк и обратно, както при усвояването на кредита, така и при погасяването му. Посочил е, че по делото е безспорно, че предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което тя има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Изтъкнал е, че с оглед последователно поддържаните от страните становища спорно е: били ли са уговорени индивидуално посочените клаузи от договора за кредит, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху ищеца, съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ответника принципа на добросъвестност. Посочил е, че според формираната 4 от ВКС константна практика, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца.