Определение № 16968 от 15.09.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16968 гр. София, 15.09.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Ина Бр. Маринова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20251100508133 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл., във вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. №15463 от 16.01.2025 год., подадена от ищеца по делото Б. П. М., ЕГН ********** адв. Ю. О. Г. - вписана в САК. със съдебен адрес: гр.

София, ул. „********, против Определение № 49137 от 02.12.2024г. постановено по гр. дело № 19418/2023 г. по описа на 24 - ти състав, с което е уважена молба по чл.248 от ГПК, подадена от ответника за изменение на Решение №16654/11.10.2024г., постановено по гр.дело №19418/2023г. по описа Софийски районен съд, Г.О., 24-ти състав в частта за разноските, като е отменено същото в частта, с която „Сити Кеш” ООД е осъдено да заплати на доверителя ми адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.

Изложени са съображения за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на определението и се иска неговата отмяна. Жалбоподателят твърди, че предвид изхода на спора, а именно уважаване изцяло на предявения от ищеца отрицателен установителен иск, то на последния следва да се присъдят направените разноски. Релевантните за присъждането на адвокатско възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ обстоятелства са единствено изхода на спора и изричното изявление, че помощта е безплатна за клиента.

Позовава се на константната съдебна практика на ВКС, съгласно която достатъчните предпоставки за основателност на претенцията са по делото да е била осъществена действителна правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; да е направено изрично изявление, че адвокатската защита е безплатна на осн. чл.38. ал.1 от ЗА; да е налице отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК. Съдът не изследва наличието на предпоставката. Жалбоподателят твърди, че между момента на сключване на договора за кредит, когато декларира получаване на доход в посочения в обжалваното определение размер, и момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, е изминал период от време, през който фактическата обстановка се е променила и по делото не е доказано, че и към момента получаваният от ищеца доход е в същия размер.

В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК не е депозиран отговор от ответника по делото „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869.

Частната жалба е подадена в срок от легитимирано за това лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата се явява основателна по следните съображения:

Софийски градски съд, след като прецени представените по делото доказателства и 1 съобрази становищата на страните приема за установено следното:

Постъпила е искова молба, подадена от ищеца Б. П. М. срещу ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 747081 от 07.10.2022 г. В условията на евентуалност, са предявени искове за прогласяване на нищожността на отделни клаузи от договора, а именно: чл. 3, ал. 1, т. 5, касаещ уговорения ГПР в размер на 49,81 % поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК; чл. 3, ал. 1, т. 7, касаещ уговорения ГЛП в размер на 40,05% поради противоречието му с добрите нрави; чл. 11, ал. 1 , касаещ размера на дължимата неустойка, поради противоречие с добрите нрави и неравноправен характер, чл. 12, ал. 1 като неравноправна.

Ищецът твърди, че на 07.10.2022 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 747081 за сумата в размер на в размер на 1300,00 лева. Кредитът е следвало да се изплати на 23 броя седмични вноски: 2 вноски по 10,12 лева и 21 вноски по 67,34 лева. Падежът на всяка седмична вноска е определен като конкретна дата. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, общата сума за плащане по кредита е в размер на 1434,38 лева.

Сочи се, че съгласно чл. 3, ал. 1, т . 5 от договора годишният процент на разходите е в размер на 49,81 %, който размер е немотивирано висок и противоречи на добрите нрави. Навеждат се твърдения, че липсата на посочване на взетите предвид компоненти на ГПР води до липса на яснота 1 относно съдържанието на договора и нарушаване на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит да се изготви по ясен и разбираем начин. В договора било посочено, че ГПР включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва, а тя била уговорена в размер на 40,05 %, като не било ясно от какво се е формирала разликата от 40,05% до 49,81 % при ГПР. Навеждат се твърдения, че поради надвишаването с 4 пъти размера на законната лихва, клаузата за ГЛП в размер на 40,05% по процесния договор се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Уговореният ГЛП бил немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на принципите на справедливост и добросъвестност. Твърди се, че клаузата за ГПР и клаузата за ГЛП са част от съдържанието на договора, което е предварително и едностранно определено от кредитодателя и върху което кредитополучателят не е могъл да влияе. Следователно и двете клаузи имат характер на неиндивидуално уговорени такива в сключения договор за кредит, което влече след себе си нищожност/недействителност на целия договор. В условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен, посочва като нищожни отделни клаузи от договора, а именно: чл. 11, ал. 1, касаещ размера на дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя и чл. 12, ал. 1, касаещ прехвърлянето на риска при промяна на официалния курс лев/евро изцяло върху кредитополучателя, като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Относно уговорките за обезпечение се твърди, че кредитополучателят на практика бил поставен пред обективна невъзможност да изпълни изискванията. Изискванията били кумулативно дадени и прекалено завишени. Уговорената неустойка противоречала на същността, целите и функциите на неустоечната клауза по смисъла на чл. 92 от ЗЗД.

Неустойката била уговорена като дължима при неизпълнение на задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение. Заплащането нямало за цел да обезщети кредитора за реално претърпените от него вреди, а целяла неоснователно обогатяване.

Уговорката в чл. 12, ал. 1 от договора пречела на кредитополучателя предварително да прецени икономическите последици от сключване на договора и прехвърляла риска при промяна в курса лев/евро върху потребителя изцяло. Твърди се неравноправност на клаузата по чл. 12, ал. 1 по смисъла на чл. 143, ал. 1 , вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 и 20 от ЗЗП. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Възразява се, че настоящото производство е образувано от ищеца въпреки забраната за злоупотреба с право, доколкото между страните е имало и друг договор за потребителски кредит, а ищцата на една и съща 2 дата е подала отделни искови молби за образуване на отделни производства, а не на едно,въпреки че е поискала прогласяването на двата договора за нищожни при идентични искания. Предвид това се твърди, че за настоящото производство на ищцата не се дължат разноски. Посочва се, че в договора ясно е посочен размерът на ГПР и по какъв начин е формиран, като същият отговарял на максималния праг, предвиден в ЗПК. ГЛП също била фиксирано уговорен за целия срок на договора. Възразява се срещу твърденията на ищцата за размера на ГПР, като се посочва, че същият е мотивиран от срока за връщане на сумата и условията за разсрочено плащане. Относно неустойката се посочва, че ищцата е имала възможност да обмисли ангажимента си по договора, както и да извърши отказ от него.

Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също фиксирани за срока на договора. Относно клаузата на чл. 12 от договора се посочва, че уговорката е равноправна и съобразена с политическата и икономическата обстановка. Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

С Решение №14125/17.07.2025 год., постановено по гр.д.№62102/2023 год. по описа на 88 състав, СРС искът е уважен и клаузата на чл.11, ал.2 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 747081 от 07.10.2022 год.

При този изход на делото разноски на ищеца се дължат, като в тежест на ответника са възложени разноските по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 400 лева адвокатско възнаграждение.

Постъпила е молба по чл. 248 ГПК, вх. № 322803/11.10.2024 г., подадена от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която иска изменение на Решение № 16654/09.09.2024 г., по гр.д. № 19418/2023 г. по описа на СРС, 24 състав, в частта относно разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с който са изложени доводи за недопустимост и неоснователност на молбата.

С обжалваното определение молбата по чл.248 ГПК е уважена, като е отменено решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски в размер на 400 лева.

Въззивният съд намира, че подадената частна жалба е основателна, а обжалваното определение е неправилно, поради което е налице основание за уважаване на молбата по чл.

248 ГПК. Съображенията за това са следните.

С постановено по делото решение съдът е приел, че с оглед данните по делото относно дохода на ищеца, то последният не се явява материално затруднено лице, поради което към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие не са били налице предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, респ. възнаграждение по този ред не следва да бъде присъждано в тежест на ответника.

При така установеното развитие на производството пред първата инстанция, се налагат следните изводи.

На първо място, следва да бъде посочен служебно известния за съда факт, че с Определение № 616/10.02.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 203/2025 г., I г. о. на ВКС е предложено на основание чл. 292 ГПК на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса: "Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда". Към момента на постановяване на настоящия съдебен акт няма дадено задължително тълкуване на закона по този въпрос.

Настоящият състав се солидаризира със становището на тази част от съдебната практика на ВКС, която приема, че съдът има право на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ само при наличие на оспорване от другата страна, както е в настоящия случай, но тежестта пада на оспорващата страна, която следва да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска 3 помощ не са налице. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗАдв са налице три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1) на лица, които имат право на издръжка, 2) материално затруднени лица и 3) роднини, близки или на друг юрист.

В разпоредбата липсва изискване предварително клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, в процесния случай- че е материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл преценката дали да предостави "pro bono" правна помощ при съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е само негова.