Решение № 1485 от 28.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1485 гр. София, 23.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100503118 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20196311/11.10.2021 г., постановено по гр.д. № 9392/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 170 с-в, са уважени предявените от Д.

И. Т. срещу У.Н.С.С. кумулативно обективно съединените искове с правно основание чл. 344, т. 1 и т. 2 КТ вр. чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО , с което уволнението е признато за незаконно и отменено, респективно ищецът е възстановен на длъжността, която е заемал преди прекратяването на трудовото правоотношение. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал.

1 и ал. 6 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25157549/28.10.2021г., подадена от Университета за национално и световно стопанство (УНСС), чрез адв. Г., с която обжалва решението изцяло.

Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят предявените от ищцата искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната 1 жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Процесуалният представител на страната в проведеното открито съдебно заседание е оспорил въззивната жалба. Претендира сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Във въззивната жалба се навеждат твърдения за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания доказателствен материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради противоречие с материалния закон.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е законосъобразността на упражненото от работодателя потестативно право, с което е прекратил процесното трудово правоотношение с ищеца.

От приетите по делото писмени доказателства съдът приема, че Д. Т. към момента на уволнението е заемала академичната длъжност „доцент“ по „Икономика и управление (туристически ресурси)“ в катедра „Икономика на туризма“ кум факултет „Икономика на инфраструктурата“. Работодателят със заповед № ЧР–1345/13.05.2020 г. е прекратил трудово правоотношение с служителя на основание чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО, като е цитирано решение на катедрения съвет от 24.04.2020г. към катедра „Икономика на туризма“, с което се констатира невъзможността да се осигури изпълнение на преподавателската дейност.

Оплакванията във въззивната жалба могат да се обособят основно в две отделни групи, съответно 1) относно извода на първоинстанционния съд, че ищецът е упражнил правото си да обжалва уволнението в предвидения двумесечен давностен срок; 2) както и че не са били налице 2 материалноправните предпоставки на нормата на чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО за прекратяване на процесното трудово правоотношение.

Относно първия релевантен за спора въпрос. От приетите писмени доказателства, включително трудов договор, допълнителните споразумения към същия, както и молби/декларации изходящи от служителя, се установява, че посочения от ищцата адрес за кореспонденция с работодателя е гр. София, кв. Лагера, ул. ****. С писмено становище по доклада на делото(стр.449) ищецът признава, че не живее на посочения адрес, а там пребивават наематели, които редовно получават и предават съобщенията адресирани до нея. На същия адрес е направен опит заповедта за уволнение да бъде съобщена на служителя, чрез нотариална покана. Нотариусът е удостоверил, че адресът е посетен на 04.06.2020г, на 19.06.2020г. и 28.06.2020г., като адресатът не е намерен, поради което е залепено уведомление на основание чл. 47 ГПК. За извършени действия по уведомяването на ищеца е съставен и констативен протокол на 14.07.2020г. Съгласно чл. 50 ЗННД при връчване на съобщения от служител в нотариалната кантора се прилагат разпоредбите на чл. 37 – чл. 58 ГПК ( в този смисъл Решение 334/31.05.2010г. по гр.д.

539/2009г. на III Г.О ВКС). Следователно за да бъде редовно връчването по реда на чл. 47 ГПК следва да са спазени всички условия на нормата. Видно от представения констативен протокол и извършеното нотариално удостоверяване адресът е посетен три пъти, но в рамките на един кратък период, 1) по-малко от един месец, 2) като не са събрани сведения от управителя на етажната собственост или съседи дали ищцата живее на адреса, 3) също не е отбелязано дали е направен опит да се свърже с трето лице по смисъла на чл. 46 ГПК, което е съгласно да приеме и предаде съобщението на адресата. От установеното следва, че връчването по реда на чл. 47 ГПК не е редовно, съответно служителят не е надлежно уведомен за уволнението.

Допълнително по делото са приети представените от служителя болнични листове, с които се установява, че в периода от 24.05.2020г. до 30.07.2020г . ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност по смисъла на чл. 162 КТ, като за този период е предвидено общо 11 дни болничен престой и 60 дни домашен. От приетите по делото болнични листове се установява, че служителят е ползвал отпуск по реда на чл. 162 КТ общо за периода от 24.05.20г. до 19.01.2021г.

Трудовото правоотношение е прекратено без предизвестие със заповед № ЧР–1345/13.05.2020 г. на ректора. Правоотношението между страните не се счита за прекратено с издаването на заповедта, а от момента, в който служителят е получил писмено изявление за прекратяване на договора – аргумент то чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. От този момент започва да тече и двумесечни давностен срок за предявяването на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, аргумент от чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Доколкото във Закона за висшето образование не съществува специална норма, то съгласно чл. 59 ЗВО приложение намират разпоредбите на Кодекса на труда, поради което моментът на прекратяването на процесното трудово правоотношение се преценява с оглед нормата на чл. 355, ал. 2, т. 3 КТ. Ищцата е узнала за уволнението след като е получила писменото изявление от работодателя с 3 изходяща дата 28.01.21г., а на 11.02.2021 г . срещу подпис е получила нотариалната покана. Следователно двумесечният срок за предявяването на процесните искови претенции е спазен.

Относно втория релевантен за спора въпрос. Ищцата е била в безсрочно трудово правоотношение с работодателя, като е заемала академичната длъжност „доцент“, аргумент то чл. 54, ал. 1 ЗВО. Към момента на издаване на процесната заповед намира приложение редакцията на разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО, брой 17 на ДВ от 25.02.2020г., според която членовете на академичния състав се освобождават от длъжност със заповед на ректора, когато не може да им се осигури изпълнението на преподавателска дейност. С новата редакция отпада изискването в кумулативност да е налице и отрицателната предпоставка да не съществуват възможности за прехвърляне или преквалификация на служителя в сродна научна дисциплина, след решение на съвета на основното звено и/или на филиала. Следователно нормата на чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО предвижда едно безвиновно основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Следва да е налице обективно и трайно състояние, което не се намира в причинно-следствена връзка с виновно поведение на някоя от страните в трудовото правоотношение. При искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работодателят носи доказателствената тежест да установи, че законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение, т.е. в конкретния случай в тежест на УНСС е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на обективна невъзможност на служителя да бъде възложено изпълнението на работа, която да покрие по съдържание преподавателската дейност.

Преподавателската дейност като понятие използвано в чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО може да се изведе от чл. 2б, ал. 2, т. 2 от Закона за развитие академичния състав в Република България, чрез показателите, които отразяват измерими академични резултати в преподавателската дейност, а именно: брой защитени под ръководство на кандидата дисертации за придобиване на образователната и научна степен "доктор", брой въведени нови лекционни курсове, брой разработени нови упражнения за лекционни курсове, брой издадени учебници в чужбина, брой издадени учебници и/или учебни пособия в Република България, включително електронни учебници, ръководство на магистърски и/или бакалавърски програми и други сходни академични постижения в преподавателската дейност. Следователно преподавателската дейност има комплексен характер и не се изчерпва единствено с аудиторната заетост.

В чл. 117, ал. 2 от Правилника за учебната дейност на УНСС е уредена общата натовареност за преподавателите на основен трудов договор с УНСС, която е 560 часа годишно и включва 200 часа лекции или 400 часа упражнения плюс 160 часа извънаудиторна заетост. Академичният съвет е компетентния орган, който определя нормативно определения обем на натовареността на преподавателите в университета, аргумент от чл. 117, ал. 1 от ПУДУНСС, а катедреният съвет има право и задължение да възложи на 4 конкретния преподавател индивидуално определен обем нормативна и наднормативна аудиторна и извънаудиторна заетост, аргумент то чл. 117, ал.

4 ПУДУНСС вр. чл. 124 КТ, вр. 127 КТ. Правомощие на катедреният съвет е да разпределя учебно-преподавателската дейност между членовете на катедрата и да взема решения във връзка с учебните планове и програми, аргумент от чл. 21, ал. 1, т. 4 ЗВО вр. чл. 45, ал. 6, т. 3, т. 4 от Правилника за дейността на университета за национално и световно стопанство.

Факултетният съвет е втория по степен компетентен орган, който обсъжда и приема решенията на катедрения съвет, след което предлага на Академичния съвет да приеме промените в учебните планове, аргумент от чл. 35, ал. 1, т. 9 ПДУНСС. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 10 ПДУНСС Академичният съвет окончателно приема изготвените от катедрения съвет и приети от факултетния съвет квалификационни характеристики и учебните планове за подготовка на специалисти по образователни степени на висшето образование, професионални направления и специалности в УНСС, както и промените в тях. Следователно промяната в учебните планове представлява една сложна и комплексна процедура, която преминава през обсъждане и приемане на решения на три различни и самостоятелни колективни звена на управление на университета. Същата процедура е съобразена с принципа на академичната автономия, аргумент от чл. 53, ал. 4 КРБ вр. чл. 19, ал. 1 ЗВО вр. чл. 21, ал. 1, т. 3 и т. 4 ЗВО. Университетите на територията на Република България се ползват с академична автономия, като израз на същата е независимото академично самоуправление, което се манифестира чрез 1) самостоятелно определяне на научно-преподавателския състав и 2) самостоятелно разработване и изпълнение на учебни планове и научноизследователски проекти.