Решение № 1610 от 15.11.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1610 гр. Русе, 15.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20234520103231 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази:

Предявен е иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Р. Р. Р. срещу К. С. Ч., едноличен търговец с фирма ЕТ „Поли-К. Ч.“, в която се твърди, че с влязло в сила на 02.02.2023г. решение по гр.д № *** от 2015 г. на Районен съд – Русе, ищцата била осъдена да заплати на ответника сумата от 3462,78лв. разноски за производствата пред въззивния съд (по в.гр.д. № ***/2018г. на ОС Русе) и ВКС (гр.д. № ***/2020г. на ВКС, 1 г.о.)

Ответникът на 23.02.2023г. се снабдил с изпълнителен лист и на същата дата образувал изпълнително дело №*** по описа на ЧСИ В.Н..

На 23.02.2023г. й била връчена покана за доброволно изпълнение, издадена по горното изпълнително дело, от която разбрала, че срещу нея имало образувано изпълнително дело с взискател ответникът, за сумата от 3462,78 лв., ведно с такси и разноски по изпълнителното производство в общ размер на сумата 1018,67 лв. към 27.02.2023г. /от която: 523,40 лв. допълнителни разноски и 88,60 лв. разноски по и.д.; такса по чл. 26 от ТТРЗЧСИ с включен ДДС в размер на 406,67 лв. в полза на ЧСИ Н./, както й е била наложена възбрана върху недвижим имот.

Ищцата счита, че с тези свои действия ответникът в нарушение на чл. 3 1 от ГПК, недобросъвестно се е снабдил с изпълнителен лист и е образувал изпълнително дело след като тя още на 21.02.2023г. била заплатила дължимата от нея сума в размер на 3462,78лв. Плащането извършила по банков път директно по сметка на ответника в Банка ДСК, за което представя съответното доказателство. С цел защита на интересите си по образуваното срещу нея изпълнително производство упълномощила адвокат, за което реализирала разход за адвокатско възнаграждение в размер на 323лв.

С влязло в сила на 23.03.2023г. постановление на ЧСИ В.Н. на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК изпълнителното производство било прекратено.

С оглед на изложеното се моли да бъде постановено съдебно решение, с което К. С. Ч., действащ като ЕТ „Поли-К. Ч.“ бъде осъден да заплати на Р. Р.

Р. сумата от 323лв. представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в качеството й на длъжник по изпълнително дело № *** от 2023 год. по описа на ЧСИ В.Н.. Претендира се и присъждане на направените в настоящото производство разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответната страна изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявеният иск, поради което се моли същият да бъде отхвърлен. Не се спори по изложените в исковата молба факти, но се счита, че въз основа на тях не би могъл да се направи извод за основателност на претенцията. Твърди се, че още с влизането в сила на съдебното решение вземането за разноски на ответника станало изискуемо и ликвидно и същото било носимо от длъжника (ищцата) и тя била длъжна да заплати дължимата парична сума в местожителството на кредитора веднага след влизане в сила на решението, като възможните за това начини били налични. Поради липса на доброволно и валидно плащане на това задължение ответникът инициирал изпълнителното производство. Твърди се също така, че длъжникът по изпълнението не се и нуждаел от правна защита въобще, а от конкретна правна защита. При твърдяното нарушение на негови права в изпълнителното производство той разполагал със средства за защита, чрез обжалване действията на съдебния изпълнител, или чрез защита по исков ред.

За това по изпълнителното дело нямало как и от кого да се присъждат разноски. Такива не се събирали в полза на длъжника. Направените разноски от ищцата като длъжник в изпълнителното производство за адвокатска защита следвало да останат за нейна сметка, тъй като ищецът не дължал 2 обезщетение за „вредата“ в конкретния случай, а само в хипотезата на непозволено увреждане по гражданско дело.

В срока по чл. 131 ГПК е депозирано становище и лично от ответника, с което той излага хронология за осъществените плащания от ищцата и невъзможността му към датата на образуване на изпълнителното производство същият да знае за извършеното плащане, както и че не е имал възможност да разполага с паричните средства, които били наредени от ищцата.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Страните нямат спор по изложената в исковата молба фактическа обстановка – че ответникът е имал вземане от ищцата за разноски по водено между тях съдебно производство в размер на 3462,78лв., за които е издаден изпълнителен лист от 20.02.2023г. по гр.д.№***/2020г. по описа на РС – Русе, че тази сума е била доброволно платена от представител на ищцата по банкова сметка на ответника на 21.02.2023г., въпреки което на 23.02.2023г. е образувал изпълнително дело срещу нея с №***/2023г. по описа на ЧСИ В.

Н..

На ищцата е връчена покана за доброволно изпълнение изх.

№***5/27.02.2023г. (т.е. невярно е посочено в исковата молба, че връчването е станало на 23.02.2023г.) по горепосоченото изпълнително дело, с която е претендирано заплащането на сумата по издадения изпълнителен лист, както и допълнително дължими такси и разноски по изпълнителното дело.

На 02.03.2023г. ищцата е упълномощила и е сключила с адвокат В. Ф. от АК – Русе договор за правна защита и съдействие с предмет „оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство, защита и съдействие по изп. дело №20239140400***/2023г. на ЧСИ В.Н.…“. В договора е посочено, че е платено адвокатско възнаграждение в размер на 323 лв.

На 08.03.2023г. адвокат Ф., като пълномощник на Р. Р. е депозирал молба пред ЧСИ за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1 т.1 ГПК – поради плащане на претендираното задължение преди образуване на изпълнителното производство. Към молбата е представено и копие от операционната бележка удостоверяваща 3 извършеното плащане.

На същата дата – 08.03.2023г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на горепосоченото основание. Постановлението понастоящем е влязло в сила.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Не съществува възможност в изпълнителното производство съдебният изпълнител да се произнесе по дължимостта на разноски направени от длъжника, а само по тези направени от взискателя, в който смисъл е разпоредбата на чл. 79 ГПК. Поради това единствената възможност за длъжника е да търси репариране на претърпени от него вреди от неоснователно образуваното срещу него изпълнително производство, в това число и направени разноски, по общия ред на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

Спорно е по делото дали въз основа на безспорно установената фактическа обстановка е налице състава на непозволено увреждане, съответно представлява ли заплатения от ищцата адвокатски хонорар имуществена вреда, резултат от деликт, която да подлежи на обезщетяване от ответника като деликвент.

Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага.

Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Деянието следва да е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата, в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Причинният процес следва да е закономерно, обичайно, а не случайно условие, да е в състояние да причини вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.

Образуването на изпълнително производство за вземане, което вече е било погасено, безспорно е неправомерно действие, което би могло да доведе като своя закономерна последица настъпването на вреди за вече платилия длъжник. Такива са невъзможността да се разпореди със запорирани парични средства, да отчужди възбранен имот и пр. Претендираното обаче като вреда 4 платено адвокатско възнаграждение настоящият съдебен състав намира, че не е обичайна последица, решаващо причинена от неправомерното поведение на взискателя и ответник в настоящото производство, а резултат преди всичко от решението на длъжника. Ако последното беше оправдано от гледна точка на необходимостта да упълномощи адвокат, с което да предотврати настъпването на неблагоприятни последици за него или невъзможността (неспособността) да осъществи единственото необходимо от него действие по изпълнителното производство – да възрази, че е платил и да представи доказателство за това, би могло да се приеме, че разходът за адвокат е претърпяна имуществена вреда. Конкретният случай обаче безспорно не разкрива такава необходимост от специализирани правни познания. Поначало законодателят регламентира дължимостта на разноски на и от страните в различните производство – съдебни и изпълнителни. Поради това, че не е предвиден специален ред за присъждане на направени от длъжник в изпълнителното производство разноски, следва да се приеме, че те са му дължими само по изключение, когато представляват вреда по смисъла на чл.

45 ЗЗД. Не следва да се допуска злоупотреба с това право, като се приеме, че за всяко извънсъдебно действие – изготвяне на молба, възражение, представяне пред съдебния изпълнител на платежен документ и пр. се изискват правни познания и ако все пак такива се ползват, то отговорността за заплащането им следва да се възложи в тежест на взискателя. След като ищцата е могла да обясни на упълномощения адвокат, че не дължи претендираната от нея сума, защото вече я е платила и да му предостави доказателство за плащането, същото е можела да направи и пред ЧСИ. В конкретния случай единственото действие което е извършил процесуалният представител е изготвяне на молба и представянето й пред ЧСИ. Нито адвокатът, нито упълномощителят му са имали основание да предполагат за необходимостта от други действие. Поради това не би могло да се приеме, че и претендираната сума се явява някакво минимално възможно адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ, доколкото в същата са предвидени и адвокатски хонорари за даване на устен съвет, за изготвяне на молби и пр., които са в по-нисък размер от заплатения. Т.е. не би могло да се обоснове причинна връзка между образуваното изпълнително дело и платеното от ищцата адвокатско възнаграждение, още по-малко в претендирания размер.

Съобразявайки особеностите на конкретния казус, не би могло да се 5 приеме, че образувайки изпълнителното производство ответникът като взискател е злоупотребил с права по смисъла на чл. 3 ГПК. Плащането от ищцата е извършено непосредствено преди образуване на изпълнителното дело, поради което действително би могло ответникът да не е разбрал за него (което не го извинява) и значително по-отдалечено от времето, когато е станало изискуемо. Неправомерното иницииране на изпълнително дело, независимо от настоящото становище на съда, води до негативни последици за ответника, свързани със заплащане на такси и разноски, които не биха могли да му бъдат възстановени и поради което не би могло да се приеме, че „умишлено“ е образувал изпълнителното дело. Недопустимо е обаче това неправомерно поведение „да се наказва“ с обременяването на взискателя с ненужно платени адвокатски хонорари от длъжника.

Посочената от процесуалния представител на ищцата съдебна практика в обратен смисъл на становището на съда в това производство не е обвързваща и съобразявайки особеностите на конкретния случай прилагането й би довело до несправедлив краен резултат и би насърчило поведение в разрез с принципа за добросъвестност при упражняване на процесуални права заложен в чл. 3 ГПК.

По изложените съображения предявеният осъдителен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.