Решение № 4088 от 20.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4088 гр. Пловдив, 20.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330105158 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Е. П. С., ЕГН: **********, от град П., ул. „************“ № ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявила против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: 202250289, със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от управителя Л. Л., искове за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата на чл. 4 ал. 2 за неустойка от сключения между страните договор за кредит от 29.09.2022 г., както и за връщане на сумата от 50 лева- неоснователно платена неустойка по договора, предвид нейната нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 29.09.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР- 48, 88 %. Като обезпечение по чл. 4 от договора се предвиждало осигуряване на обезпечение в срок от един ден, чрез банкова гаранция или поръчителство на физически лица, които да отговарят на определени условия. В противен случай се дължала неустойка в размер на 154, 77 лева, платима разсрочено с погасителния план. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, 1 доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти половината на този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявяват се искове за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка, както и за връщане на неоснователно платената нищожна неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който на първо място се правят възражения за недопустимост на установителния иск, предвид предявения и осъдителен иск. По същество се оспорват твърденията в исковата молба за противоречие на неустойката с принципите на добросъвестността. Неустойката не била прекомерна по размер, а била функция на неизпълнението от страна на длъжника.

Договорът между страните бил с търговски характер, основан на свободата на договаряне.

Ищецът се бил съгласил на тази неустойка, като клаузата не била неравноправна.

Представянето на обезпечение не било условие за сключване на кредита, нито пък чрез неустойката кредиторът получавал допълнителна печалба. Клаузата не създавала неравнопоставеност между страните, а тя била и индивидуално уговорена. Потребителят имал правото и да се откаже от договора, но не го направил. Било спазено и изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото в ГПР не можело да се включват разходи, свързани с неизпълнение на задължения на потребителя. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. Моли да не се присъждат разноски на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема писмено становище по спора.

Ищецът с допълнителна молба мотивира правния си интерес от установителния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ****** от 29.09.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- до 23.02.2023 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 48, 88 %, при общ размер на всички плащания- 328, 23 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция) в размер на 154, 77 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и погасителен план.

По делото е представена справка от кредитора за платените по договора суми, видно от която за неустойка е платена сумата от 27, 37 лева.

2

Във връзка с представената справка от кредитора е намален размерът на осъдителния иск на сумата от 27, 37 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 88 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 е в размер на 154, 77 лева. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и 3 условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за 4 погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на повече от половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.