Решение № 2388 от 16.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2388 гр. Пловдив, 16.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330113011 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. Г. С., ЕГН **********, против „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК 201513004, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 790 лева /403.92 евро/ - недължимо платена по Договор за потребителски кредит № * ********** от 15.05.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.08.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № * *** от 15.05.2019 г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1500 лева, с уговорен ГЛП – 40.68 % и ГПР – 49.87 %, платим разсрочено на 17 двуседмични вноски.

Твърди се, че съгласно чл. 9 от Договора, ответното дружество му начислило допълнително такси – „за бързо разглеждане на искането за кредит“ в размер на 268.20 лева и „за динамично плащане по кредита“ в размер на 410.80 лева, които били разсрочени и включени в съответните вноски към погасителния план.

Ищецът твърди, че в периода от 15.05.2019 г. – 15.05.2020 г. е заплатил по процесния договор сумата в общ размер на 2290 лева.

Счита, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Сочи, че поради невключването на таксите при изчисляване на ГПР, същият не съответства на действително прилагания от кредитора. Твърди се заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излагат се съображения, че таксите са нищожни и на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Предвид изложеното се твърди, че процесният Договор за потребителски кредит № * *** от 15.05.2019 г., е изцяло недействителен, като с оглед изложеното, се моли за присъждане на сумата в размер на 790 лева /403.92 евро/ - недължимо платена по Договор 1 за потребителски кредит № * *** от 15.05.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.08.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „Би Енд Джи Кредит” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № * *** от 15.05.2019 г., който бил доброволно, съзнателно и изцяло погасен на 07.10.2019 г. от ищцата, следвайки погасителния план, заложен в договора.

Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираното вземане.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за потребителски кредит * *** от 15.05.2019 г. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 23.01.2026 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит № * *** от 15.05.2019 г. /л. 43-46/, се установява, че между страните е подписан Договора за потребителски кредит за сумата от 1500 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 34.31 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 40.12 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 10 двуседмични погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1611 лева.

В чл. 9, ал. 1 от Договора, е посочено, че при кандидатстването си за кредит, Кредитоискателят изрично е заявил желание за Бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т. 7.3 от раздел V от Общите условия. Паричната сума за Бързото разглеждане на искането за кредит е в размер на 268.20 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по Кредита, заложен в настоящия договор.

Според чл. 9, ал. 2 от Договора, при кандидатстването си кредит, Кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва Динамично плащане по своя кредит, при условията на т.

7.4 от раздел V от Общите условия. Паричната сума за Динамичното плащане по кредита е в размер на 410.80 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по Кредита, заложен в настоящия договор.

В чл. 9, ал. 3 от Договора е посочено, че размерът на общо дължимото по кредита е 2290 лева, като сумата е разсрочена на 10 двуседмични погасителни вноски, по 229 лева всяка вноска.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищецът и „Би Енд Джи Кредит“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът 2 пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40.12 %, а възнаградителната лихва– 34.31 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 6 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.

№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите 3 последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

На следващо място, разпоредбата на чл.10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, таксите за Бързо разглеждане и за Динамично плащане, представляват действия по усвояването и управлението на кредита във времево отношение.

Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези допълнителни плащания се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата, таксите за тези услуги и възнаградителната лихва.

Ето защо са налице неравноправни клаузи, с които реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до неоснователно обогатяване за кредитора.

Съдът намира тези клаузи за нищожни и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираните клаузи, предвиждащи такса за бързо разглеждане и такса за динамично плащане от договора имат за цел да заобиколят ограничението на чл. 10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Освен това, клаузите за дължимостта на таксата за бързо разглеждане на искането и на таксата за динамично плащане, противоречат на добрите нрави; водят до неоснователно обогатяване за кредитора, като предвиждат допълнително възнаграждение за същия, което обаче е недължимо на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК; следва да бъдат включени в ГПР, като при това положение - заобикалят забраната на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК; чрез тях се стига до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузите, предвиждащи плащане на такса за бързо разглеждане на искането за кредит и за динамично плащане, са установени и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.