Решение № 1130 от 12.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1130 гр. Пловдив, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330105313 по описа за 2025 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл.79 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

В исковата молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД против Г. М. А. и уточняваща молба от 16.05.2025г. се твърди, че между страните на дата 07.11.2023г. бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ответницата била предоставена сумата от 2 000 лв. В чл.3 от договора било предвидено, че с подписване на договора кредитополучателят удостоверява получаването на сумата, като в тази връзка бил издаден и разходен касов ордер № ***/07.11.2023г., подписан от ответната страна. Заемната сума следвало да се върне на 26 двуседмични погасителни вноски, с краен срок 05.11.2024г. ГЛП бил 40 %, а лихвата – 480.92 лв. В чл.4, ал.2 била уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 1 835.08 лв., като такова обезпечение не било предоставено. Ответницата извършила последно плащане по договора на дата 30.01.2024г., като към момента неизплатените суми по договора били 1 679.05 лв. главница, 324.77 лв. договорна лихва за периода от 21.11.2023г. до 05.11.2024г., 1 482.18 лв. неустойка, 26.39 лв. обезщетение за забава за периода от 05.11.2024г. до 24.11.2024г. Изложени са обстоятелства за проведено заповедно производство по чл.410 ГПК, като по ч.гр.дело № 20254 по описа на ПРС за 2024г. постъпило възражение от длъжника, поради което се и предявявали настоящите искове. С уточняващата молба е посочено, че страната оттегля предявения иск за неустойка в размер на 1 482.18 лв., като прави искане производството в тази част да бъде прекратено. Посочено е, че по договора ответницата е заплатила сумата от 830 лв., с която са погасени главница от 1

320.95 лв., договорна лихва от 156.15 лв. и неустойка в размер на 352.90 лв. Направено е искане за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество посочените суми, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 25.11.2024г. до изплащане на сумите. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Г. А., със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва се сключването на договор за заем между страните по делото. Счита, че е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл.11, т.9 и 10 ЗПК във връзка с чл.22 ЗПК. Чрез предвиждане на неустойка за неосигуряване на обезпечение, ищецът си осигурявал допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Формулирано е възражение за прихващане със сумата от 929.04 лв., представляваща получена без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи за възнаградителна лихва в размер на 129.04 лв. и неустойка в размер на 800 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч.гр.дело № 20254 по описа на ПРС за 2024г. се установява, че е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 16.01.2025г., с която е разпоредено Г. М. А. да заплати на “ Адессо Кредит България“ ЕООД следните суми - 1679,05 лева /хиляда шестстотин седемдесет и девет лева и пет стотинки/ - главница, дължима по договор за паричен заем № *** от 07.11.2023 г.; 324,77 лева /триста двадесет и четири лева и седемдесет и седем стотинки/ - договорна лихва за периода 21.11.2023 г. – 05.11.2024 г.; 26,39 лева /двадесет и шест лева и тридесет и девет стотинки/ - обезщетение за забава за периода 05.11.2024 г. – 24.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 25.11.2024 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото по съразмерност в размер на 41,14 лева /четиридесет и един лева и четиринадесет стотинки/ за държавна такса. Отхвърлено е заявлението в частта му, с която се претендира присъждане на 1482,18 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, както и за разноските над уважените размери до пълните претендирани и искането за присъждане на законна лихва върху претендираните суми за договорна лихва, обезщетение за забава и неустойка.

Представен е по делото договор за паричен заем № *** от 07.11.2023г., сключен между „Адессо кредит България“ ЕООД и Г. М. А., в качеството им съответно на заемодател и заемател, с размер на отпуснатия заем 2000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 40 %, ГПР: 48.69 %.

Представен е и погасителен план към договора, с дата на първа погасителна вноска 21.11.2023г. и на последна погасителна вноска - 05.11.2024г.

Представена е рекапитулация по цитирания договор за паричен заем, както и разходен касов 2 ордер за преведена сума в размер на 2 000 лв. на Г. М. А. на дата 07.11.2023г. по договор за заем № ***.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от приложеното ч.гр.дело № 20254 по описа на ПРС за 2024г., че срещу издадената заповед за изпълнение в срок е подадено възражение от длъжника по делото, като в рамките на дадения от съда едномесечен срок, са предявени и настоящите искове, поради което същите са процесуално допустими, като подадени при наличие на съответните процесуални предпоставки.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 07.11.2023 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който „Адессо кредит България“ ЕООД е предоставило на Г. М. А. в качеството на заемател сумата в размер на 2 000 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 05.11.2024г. с плащането на 26 двуседмични погасителни вноски. Заемната сума е предоставена на Г. А. на 07.11.2023г., видно от разходен касов ордер, с отразено основание – главница по договор № ***.

Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ищецът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл.4, ал.1 от договора е предвидено, че заемателят ще предостави в деня на подписване на договора едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, отговарящи на посочените условия.

Според чл.4, ал.2 в противен случай, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1 835.08 лв., разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавяла сумата от 70.58 лв.

В отговора на исковата молба са наведени възражения за недействителност на сключения договор за кредит, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, във връзка с чл.22 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото 3 последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.69 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент) - 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 4, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, в размер на 1835.08 лв.

Съдът намира, че уговорената в договора за кредит неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – в деня на подписване на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители – да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лв., безсрочен трудов договор, да нямат неплатени осигуровки за последните две години и др. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. Не се твърди от ищцовата страна неустойката да е включена в ГПР по договора, поради което се налага извод, че посоченият в договора ГПР не съответства на действително приложения в кредитното правоотношение. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

4

С оглед на този извод, приложение намира разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е 2 000 лв., като по делото не се спори, че платената от страна на кредитополучателя сума е в размер на 830 лв., поради което неплатената част от чистата стойност на кредита възлиза на сумата от 1 170 лв. До този размер съдът намира, че следва да бъде уважен установителният иск за главница, а за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1 679.05 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се дължи законна лихва върху посочената сума, с оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК. С оглед на това следва да бъдат отхвърлени и исковете за сумата от 324.77 лв. договорна лихва за периода от 21.11.2023г. до 05.11.2024г. и 26.39 лв. обезщетение за забава за периода от 05.11.2024г. до 24.11.2024г.