Решение № 219 от 09.09.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 219 гр. Сливница, 09.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Св. Василев при участието на секретаря Галина Д. Владимирова като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Гражданско дело № 20231890100219 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на В. Г. Г., с която против „Ю.Б.” ЕООД са предявени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, както следва:

1/ иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за сумата от от 1626,96 лв. – обезщетение за вреди /пропуснати ползи/ от дискриминация и неравно третиране от ответника, изразяващи се в неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.09.2021 г. до м.08.2022г., ведно със законната лихва върху сумите от 23.12.2022 г. до окончателното им изплащане;

2/ иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за сумата от 834,36 лв. – обезщетение за вреди /пропуснати ползи/ от дискриминация и неравно третиране от ответника, изразяващи се в неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.09.2022 г. – м.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумите от 23.12.2022 г. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се сочи, че на 15.08.2019 г. между страните е сключен трудов договор, съгласно който ищецът заема длъжността "склададжия", с основно трудово възнаграждение в размер на 1546,43 лв., с нетен размер 1200 лв., платимо до 10-то число на месеца, следващ месеца на престиране на труда. Посочено е, че ищецът през 2020 г. е имал здравословни проблеми и са му извършени 2 операции, с оглед на което същият е отсъствал от работа по болест. Твърди се, че ищеца е извършвал дейността си по най-добрия начин и 1 е покривал всички изисквания за длъжността си.

Твърди се, че възнаграждението на ищеца не е актуализирано през 2021 г. и 2022 г., тъй като бил отсъствал по болест повече от допустимото, съгласно вътрешните правила на работодателя, предвид което е образувано ч. гр. д. № 853/2022 г. по описа на РС Сливница, срещу което ответното дружество е оспорило вземанията по заповедта за изпълнение.

Сочи се, че са налице вътрешни правила на дружеството за увеличение на основното трудово възнаграждение, считано от 01.09.2021 г., които са публични, и обхващат периода от 01.01.2021 г. до 31.08.2021г., като актуализациите се извършват считано от 01.09.2021 г., условията за което се определят от няколко критерия. Съгласно схема за оценяване на увеличението на друговото възнаграждение за финансовата 2022 г., старши служителите от отдел „входящи, онлайн и изхозящи“ следвало да получават нетно възнаграждение в размер на 1320 лв., т.е. 10% увеличение, предвид което ищеца счита, че неговото възнаграждение следвало да бъде в размер на 1701 лв. бруто – 1335,78 лв. нетно, считано от 01.09.2021 г., съобразно професионалният му стаж и опит.

Изложено е, че от дата 01.09.2022 г. била извършена актуализация на възнагражденията за финансовата 2023 г., като актуализациите се извършват, считано от м.09.2022 г., с 10% увеличение на възнагражденията на служителите, покриващи сочените от дружеството критерии, с период на оценка 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г. Критериите, сочени от дружеството и за двете години били ефективност, отношение и спазване на трудовата дисциплина, наличие или липса на определен брой дни болнични за съответната година, с изключение на ковид/карантина, както и трудова злополука, като ищеца счита, че ефективността му винаги е била над 100% при изпълнение на трудовите му задължения, поради което възнаграждението му е следвало да бъде актуализирано с още 10%, считано от 01.09.2022 г., а именно същото следвало да бъде в размер на 1871,15 лв. бруто или 1478,12 лв. нетно възнаграждение.

Ищецът счита, че работодателя следва да спазва изискванията на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., като осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като същия е длъжен да въведе еднакви критерии за оценка на труда.

Твърди се, че за периода 01.09.2021 г. до 01.09.2022 г. на ищеца не е изплатена сумата в размер на 1626,96 лв., представляващи разликата между полученото трудово възнаграждение и това, което би получил, ако няма дискриминационна клауза относно отсъствие повече от допустимото, определено от работодателя, а за периода от 01.09.2022 г. сумата от 834,36 лв., като видно от фиш за м. ноември 2022 г. трудовото му възнаграждение все още не е било актуализирано.

Предвид гореизложените обстоятелства, ищецът счита, че спрямо него е налице дискриминация по смис. на чл. 9 от ЗЗДискр, поради което моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът 2 му дължи процесните суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК до окончателното и изплащане. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, който оспорва иска.

Ответникът не оспорва обстоятелството, че ищецът е работил при него по трудово правоотношение. Оспорва размера на претендираните от ищеца суми. Заявява, че същия неправилно е възприел, че финансовата година в дружеството обхваща описания период, като заявява, че същата започва на 01.09. и завършва на 31.08, като за да се получи увеличение на заплатата от служителя, той следва да е покрил всички критерии. Заявява, че ищеца е отсъствал от работа повече от 12 болнични дни в периода от 01.09.2020 г. до 31.08.2021 г., същия е отсъствал общо 92 дни, поради което не е получил увеличение на работната заплата, но е получил увеличение от дата 01.03.2023 г. с 10%. Заявява, че ищеца е отсъствал от работа повече от 12 болнични дни в периода от 01.09.2021 г. до 31.08.2022 г., същия е отсъствал общо 149 дни, поради което не е получил увеличение на работната заплата Прави възражение за претендираната от ищеца евентуална дискриминация като заявява, че дружеството винаги е осигурявало равни възнаграждения на служителите си, но е в компетенцията на дружеството то само да преценява изискванията за увеличаване на работната заплата и същите не могат да бъдат предмет на съдебен контрол, като следва едва след установяване по адм. ред на нарушение и обявяване на дискриминационна клауза да се търси евентуално заплащане на бъдещите суми.

Сочи, че липсва каквато и да е дискриминация спрямо ищеца, основана на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр и същия е получил в цялост заплащането, което му е определено по договор, ведно с допълнително възнаграждение, изчислено на база бонусната система на дружеството, като счита, че не са налице по никакъв критерии признаците на дискриминация на служителя по описаните от него твърдения. Счита, че ищецът не е доказал фактите, въз основа на които може да се предполага евентуална дискриминация по отношение на него. Поради гореизложеното, счита, че следва съдът да постанови решение, с което да отхвърли иска изцяло, като недопустим и неоснователен. Оспорва претенцията за лихва по аргумент неоснователност на иска, прави възражение за разноски. Прави възражение по допускане на доказателствата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи:

От приложеното ч.гр.д. № 853/2022г. по описа на Районен съд Сливница се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 4749 от 23.12.2022 г., за вземанията, предмет на настоящото производство, като съдът е издал заповед № 6 за 3 изпълнение по чл. 410 от ГПК от 03.01.2023 г. срещу длъжника „Ю.Б.“ ЕООД.

В законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената в полза на заявителя заповед за изпълнение, поради което и с оглед указанията на съда в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК В. Г.

Г. е предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Във връзка с изложеното съдът намира, че предявените искове са допустими.

Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила.

По иска с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация.

Съгласно чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр., всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска обезщетение за вреди.

Следователно за уважаване на иска следва да се установят следните предпоставки: 1/ ищецът е престирал реално трудовата си сила през процесния период при ответника; 2/ ответникът го е дискриминирал на посочения от него признак; 3/ ищецът е претърпял вреди от дискриминацията;

4/ размерът на вредите;

Между страните не се спори, че по силата на трудов договор ищецът работи при ответника на длъжност „склададжия“ с място на работа в Логистичен център за дистрибуция в гр. Божурище, като това се установява и от представения по делото договор. Основното месечно възнаграждение на ищеца било уговорено в размер на 1417,56 лева и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% от основното месечно възнаграждение за всяка прослужена година на същата лили сходна длъжност или професия. Следователно е налице първата предпоставка за уважаване на иска.

Видно от представените по делото болнични листове, ищецът е ползвал отпуск по болест 92 дни през 2020 г. и 149 дни в периода 01.0.2021 г. до 31.0.2022 г.

Основният довод на ищеца е, че е бил дискриминиран от работодателя му защото е ползвал продължителен болничен и трудовото му възнаграждение не е било актуализирано през 2021 г. и 2022 г. като с това е поставен в понеблагоприятно положени спрямо други работници/служители, които също са ползвали продължителен болничен, но същият попадал в изключнията, 4 определени от работодателя. Поради това ищецът е претърпял вреди изразяващи се в разликата между получаваното от него трудово възнграждение и това, което би получавал ако бе получил увеличение.

Следователно е неоходимо съдът да прецени дали е налице дискриминация по отношение на ищеца.

Според чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Законът съдържа абсолютна забрана за дискриминация, като чл. 4, ал. 1 очертава кръга от защитени признаци. Чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр дава определение за пряка дискриминация като всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Следователно препращащата разпоредба съдържа в себе си обяснение, че забраната за дискриминация се свързва с признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Понеблагоприятното третиране предполага наличието на лице сравнител в сходна или сравнима ситуация, което е третирано по-благоприятно от лицето, обект на дискриминация. Другата форма на неравно третиране, която е забранена от закона, е непряката дискриминация по чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр, съобразно която разпоредба непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.