Решение № 456 от 09.08.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. С., 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500224 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 225 /172/ от 30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 321/2022 г. по описа на Районен съд – С., е признато за установено по отношение на А.П.И. съществуването на вземанията на „Л.И.” АД за следните суми, за които по ч. гр. д. № 70873/2021 г. по описа на РС – С. е издадена заповед № 22789 от 18.12.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК: сумата от 528.90 лв., представляваща сбор от застрахователно обезщетение в размер 518.90 лв., платено на застрахования собственик на лек автомобил „Тойота Ланд Круизер“ с рег. № СО****АР на основание договор за застраховка „Каско“ на МПС, сключен със застрахователна полица № 93001810078246, за обезщетяване на имуществени вреди, причинени на собственика от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 20.10.2018 г. на третокласен път 882 в района на километър 19+000 на територията на Община С., и ликвидационни разноски в размер на 10 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата сума от 528.90 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в РС – С. - 10.12.2021 г., до окончателното плащане. С решението А.П.И. е осъдена да плати на „Л.И.” АД разноските в заповедното и в исковото производство.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и 1 постановяване на ново решение, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло, евентуално въззивният съд да се произнесе при отчитане на съпричиняване от страна на водача на лекия автомобил /като не е конкретизиран размера на съпричиняването, съответно не е конкретизирано и до какъв размер от уважения размер на исковете се иска да бъдат отхвърлени същите в случай на частична отмяна на решението при евентуално отчитане на съпричиняване/.

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника. Тези изводи като краен резултат са правилни.

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД /погрешното позоваване в първоинстанционното решение на чл. 213 КЗ - отм., който не е приложим в настоящия случай, не се отразява на правилността на решението поради това, че фактическият състав, обуславящ ангажирането на отговорността на ответника, е почти аналогичен според правилата и на отменения, и на действащия КЗ; разликата е, че действащият КЗ в чл. 410, ал. 1, т. 2 изрично предвижда встъпване на застрахователя в правата на застрахования и срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД, докато в отменения КЗ правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахования и срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД, се извежда логически във връзка с правилата на деликтната отговорност по ЗЗД; поради това по делото са указани като подлежащи на доказване, съответно разгледани и преценени релевантните именно към конкретната хипотеза факти, независимо от погрешното позоваването на текст от отменения КЗ/.

От събраните по делото доказателства, обсъдени в първоинстанционното решение, е надлежно установено следното: При ПТП, настъпило на посочените в исковата молба дата и място и при описания в исковата молба механизъм, са причинени материални щети на л. а. „Тойота Ланд Круизер“ с рег. № СО****АР, собственост на „В.“ ЕООД и управляван от В. К. С., в размер на 518.90 лв. Причинените щети са в пряка причинна връзка с произшествието. Автомобилът е бил застрахован по договор за застраховка „Каско“ с „Клауза 1“ със срок на валидност от 0.00 ч. на 27.09.2018 г. до 24.00 ч. на 26.09.2019 г., сключен с „Л.И.“ АД със застрахователна полица № 93001810078246. „Клауза 1“ осигурява покритие 2 за всички рискове /видно от Общи условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства без релсови превозни средства, които са достъпни в интернет и от които се установява, че „Клауза 1“ обхваща и риск от имуществени вреди, причинени на собственика на МПС вследствие настъпване на ПТП по време на движение и/или в паркирано състояние/. След подаване на уведомление за настъпило ПТП ищецът е завел щета, направена е оценка на причинените щети и съобразно тази оценка на 22.10.2018 г. е платено застрахователно обезщетение в размер на 518.90 лв. Съгласно чл.

410, ал. 1, т. 2 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД. В случая са настъпили именно такива вреди. На ответника по силата на закона е възложено управлението на пътищата от републиканската пътна мрежа /какъвто третокласен път 882 безспорно е/, като освен това АПИ осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища. В случая увреждането е причинено поради виновното /вината се предполага, като презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД в случая не е оборена/ поведение /бездействие/ на определени физически лица, на които са възложени дейностите по ремонта и поддържането на републиканските пътища. Ответникът не е бил канен от ищеца да плати дължимата сума преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В случая заявлението има значение на такава покана, като доколкото ответникът е уведомен за подаденото заявление, имащо характер на покана за изпълнение, едва след издаване на заповедта за изпълнение и връчване на същата, което, видно от материалите по приложеното заповедно производство, е станало на 22.12.2021 г. – по електронен път, от тази дата ответникът реално е в забава. Същевременно ищецът претендира обезщетението за забава от датата на подаване на заявлението, а ответникът не излага самостоятелни възражения за неоснователност, дори частична, на акцесорния иск и в този смисъл не оспорва претендираната по-ранна дата на забавата. Поради това въззивният съд приема, че от тази по-ранна дата се дължи обезщетението за забава.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи и възражения.

Неоснователно е възражението, че не се установява по делото да е налице покрит риск, при настъпването на който за застрахователя да е възниквало задължение да плати застрахователно обезщетение. Както се изложи по-горе, автомобилът е бил застрахован по договор за застраховка „Каско“ с „Клауза 1“, осигуряваща покритие за всички рискове, вкл. риск от имуществени вреди, причинени на собственика на МПС вследствие настъпване на ПТП по време на движение и/или в паркирано състояние.

Позоваването от въззивния съд в настоящото производство на общодостъпни общи условия не накърнява правото на защита на ответника, тъй като той самият коментира конкретни клаузи именно на същите общи условия.

3

Във въззивната жалба /а също и още в отговора на исковата молба/ е наведено възражение относно доказателствената сила на съставения за ПТП КП от гледна точка на това, че съдържа констатации за факти, които длъжностното лице - съставител не е възприело лично. В тази връзка следва да се има предвид следното: Протоколът за ПТП като писмено доказателство е официален удостоверителен документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, но само в случай, че е съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения му по установените форма и ред. Съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд, не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“ и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС /освен когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход, за което обаче не са ангажирани доказателства по делото, не се и твърди да е било налице това изключение/. След като представеният по делото протокол за ПТП не е бил съставен от длъжностното лице в кръга на служебните му задължения /поради липса на такова задължение съгласно горецитирания текст от наредбата/, съответно и по установения ред /доколкото наредбата предвижда в кои случаи се съставят протоколи за ПТП, като настоящият не е такъв/, той губи качеството си на официален удостоверителен документ, притежаващ обвързваща съда материална доказателствена сила /съответно изводът в обратен смисъл, изложен в първоинстанционното решение, не се споделя от въззивния съд/. Това обаче не променя крайните изводи, тъй като, от една страна, длъжностното лице, което е съставило КП, принципно притежава удостоверителна компетентност за удостоверяване на факти, свързани с настъпило ПТП, и за изготвяне на протокол за ПТП, т. е. протоколът не е изцяло лишен от доказателствена сила, от друга страна констатациите в КП се подкрепят от останалите доказателства по делото /САТЕ, писмени доказателства, свидетелски показания/.

Неоснователно е и възражението относно неизготвянето на снимков материал от длъжностното лице, съставило КП, съгласно изискването на Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд. Това задължение е налице само в случаите, в които ПТП задължително се посещава от органите на МВР – „Пътна полиция“ и се съставят документи за повреди на МПС, какъвто, както вече се изложи, не е настоящият случай. Същевременно липсата на снимков не води до липса на доказателства, установяващи надлежно правно-релевантните факти.

Възражението за съпричиняване от страна на водача на автомобила също е неоснователно /доколкото може да се приеме, че такова е надлежно формулирано/, тъй като относно фактическите твърдения /отново доколкото може да се приеме, че конкретни такива са наведени/, на които това 4 възражение се основава, не са ангажирани доказателства по делото от страната, в чиято доказателствена тежест е установяването на релевантните факти, а именно въззивникът.

Останалите доводи, изложени във въззивната жалба, са ирелевантни.

С оглед гореизложеното поради съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото за юрисконсултско възнаграждение /други разноски не се претендират от страната, не са и сторени такива/, размерът на което, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, е 100 лв.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 225 /172/ от 30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 321/2022 г. по описа на Районен съд – С., с което е признато за установено по отношение на А.П.И. с БУЛСТАТ *********, със седалище: гр. С., бул. „М.“ № 3, представлявана от председателя на УС Т. В.ев, съществуването на вземанията на „Л.И.” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „С.Ш.” № 67а, представлявано от изпълнителните директори С. А. и П.Д., за следните суми, за които по ч. гр. д.