Решение № 11704 от 15.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11704 гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20261110101900 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Д. О. А. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Предявени са за разглеждане против ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД искове, както следва: 1/ установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл.

1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г. поради противоречието му със закона и 2/ осъдителен иск по чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 823,29 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.

Ищецът Д. О. А. твърди, че е сключил с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г. По силата на договора му била предоставена сумата от 3500 лева при годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите – 48,24 %. Било уговорено сумата да бъде върната на 15 равни месечни вноски, като общият размер възлизал на 4504,40 лева. Сочи, че във връзка с чл. 4 от договора за паричен заем сключил с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция. Сочи, че във връзка с договора за поръчителство, следвало да заплати на дружеството заемател „Изи Асет Мениджмънт“ АД определена сума, представляваща възнаграждение за поръчителство, чието заплащане било разсрочено заедно с вноските за погасяване по договора за паричен заем. Сочи, че всички суми по вноските били заплатени изцяло на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като уговорената сума за възнаграждение на поръчителя възлизала на 865,50 лева.

Счита, че договорът за паричен заем е нищожен поради противоречието му с императивни правни норми. Сочи, че предвиденото възнаграждение за гаранта 1 представлявала част от ГПР на кредита, което не било включено и така годишният процент на разходите надхвърлял допустимия по закон размер и същият не бил действително отразен в договора. Намира, че договорът противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият е недействителен. Сочи, че поради недействителност на договора дължи единствено чистата стойност по кредита от 3500 лева. Тъй като общо заплатената от него сума на ответника възлизала на 5110,22 лева, то моли „Изи Асет Мениджмънт“ АД да бъде осъдено да му заплати сумата от 823,29 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г. Претендира разноски.

В срочно постъпил отговор ответникът оспорва както допустимостта, така и основателността на предявените искове. Счита, че ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожността на договора. Счита, че процесният договор отговарят на изискванията на закона, като не му противоречи.

Излага подробни съображения. По отношение на договора за паричен заем се твърди, че отговаря на изискавинята на ЗПК, не е налице скрито завишаване на ГПР, доколкото възнаграждението за гаранта е по второ облигационно отношение, възникнало с друго юридическо лице. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД прави възражение, че не е надлежно легитимиран да отговаря по предявения осъдителен иск, тъй като сумата, представляваща възнаграждение за гаранта е уговорена и заплащана на ответника „Файненшъл България“ ЕООД, което е самостоятелно юридическо лице.

Сочи, че вноските за гаранта са заплащани чрез заемателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД за улеснение на потребителя, но не са правени в негова полза. Сочи, че дружеството е действало като пълномощник на „Файненшъл България“ ЕООД за събиране на сумите по договора за поръчителство съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство, но заемателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД не е имал правно основание да задържа тази сума.

Поради тези и останалите подробно изложени съображения, моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 09.04.2026 г. и приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание на 28.05.2026 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са отделени фактите, че: 1) ищецът и ответникът са страни по процесния договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г.;

2) че във връзка с договора за паричен заем е сключен договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на която е уговорено заплащането на посоченото в договора възнаграждение; 3) че размерът на възнаграждението за гаранта не е включено при формиране на посочения в договора за заем ГПР.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:

В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем № 4772530/13.04.2023 г. и респективно е сключен договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД във връзка с договора за паричен заем № 3980861/2020 г., както и че договорът за паричен заем противоречи на закона.

2

На първо място, съдът намира, че процесния договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем от 02.02.2023 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Процесните договори се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.

1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор, надвишаващи 3 определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1 Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към м. април 2023 г. основният лихвен процент е в размер на 2,47 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения е 12,47 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал.

4 ЗПК е 62,35 %, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР формално не надвишава максимално допустимия размер.

Видно е, че ГПР без включеното в него възнаграждение за поръчител е в размер от 48,24 %, като след прибавяне и на уговореното възнаграждение, което само по себе си представлява 24,73 % от главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за паричен заем надхвърля максималния размер, след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесните договори за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).

Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.