Определение № 16598 от 04.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16598 гр. София, 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело № 20251100111126 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова от Е. Д. М. срещу ВКС. Предявен е иск по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 6 000 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, тъй като ответникът не изпълнил задълженията си незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Противоправното деяние се изразявало потвърждаването на осъдителна присъда. Като период на увреждането ищецът сочи от 05.06.2019 г. до 15.09.2025 г.

Дадени са указания на ищеца. С постъпили уточнителни молби се сочи, че ответник по делото е всъщност Прокуратурата на РБ, която го лишавала незаконно от свобода и го държала в затвора по непредявено обвинение. Постъпила е молба с вх. № от 07.05.2026 г., с която указанията не са изпълнени.

Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, затова, че на 12.03.2010 г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. – извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

Исковата претенция съдът намира за недопустима, поради следното:

1

Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и възражения по повод произнасяния на съда с влезли в сила осъдителни присъди. Пороците на съдебните актове на наказателните съдилища се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват от граждански съд. Липсва предвиден от закона ред, по който да бъде разгледан от съдилищата иск за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, произтичащи от допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд. Такъв иск е процесуално недопустим и производството по него следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК – определение № 4021 от 24.07.2026 г. по ч. гр. д. № 1887/2026 г. на III г. о. на ВКС. В случая ищецът навежда оплаквания, че ответникът носи отговорност за вреди поради непредприемане на действия за неговото освобождаване от Затвора, където същият се намира поради наличие на влязла в сила присъда. По съществото си искането на ищеца е за вреди от това, че същият се намира в Затвора на основание влязла в сила присъда. Твърди се, че същата е незаконосъобразно и се цели заобикаляне на влязла в сила присъда. Такава хипотеза, даваща основание за защита по чл. 2 ЗОДОВ, законодателят не е предвидил, видно от гореизброените хипотези. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и възражения по повод произнасяния на съда с влезли в сила осъдителни присъди.

Следва да се посочи, че от служебно изготвена справка се установява, че ищецът вече е завел срещу Прокуратурата на Република България искове за обезщетение за неимуществени вреди именно при твърдения за бездействие на Прокуратурата по подадено от него искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, по която искова молба са образувани напр. гр. д. № 44835/2022 г. на СРС и гр. д. № 46785/2022 г. на СРС /за което е прилагат служебно справки от ЕИСС/. Налични са и десетки други производства с различни години на образуване в периода 2022 г.-2025 г., образувани при сходни твърдения, но съдът намира за ненужно да сочи и други производства и да прилага справки по тях.

Действително множеството съдебни производства, образувани от ищеца, затрудняват значително проверката по чл. 126 ГПК, но обстоятелството, че в ПРБ се подават множество жалби с искания за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС и твърдения за осъждането му и задържането му по непредявено обвинение, не променят основанието на претенцията и твърдяното нарушение. По всички тези дела ищецът Е. М. търси защита за нарушение на правото му за възобновяване на посоченото КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, което право е единно и се поражда при наличието на изрично предвидени законови предпоставки, като може да се упражни еднократно и в определен срок след възникване на 2 някое от предвидените основания за възобновяване. Респективно от нарушението му могат да произтекат вреди, чието проявление следва от естеството на засегнатото право, което е едно, респективно вредите от един вид подлежат на възмездяване еднократно, поради което и няма как различен период от време, нито различен сезиран от него с искане за възобновяване орган на прокуратурата да обосновава различно нарушение. Въпросът с коя жалба, респективно колко пъти Прокуратурата е била сезирана с това искане, както и колко пъти е отказано освобождаване, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти /така и определение № 2128 от 13.07.2023 г. постановено по гр. д. 2471/2023 г. по описа на ВКС, III г. о./. Без значение е посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.

Дори да се приеме, че ответник е първоначално соченият /въпреки че ищецът поддържа с две уточнителни молби, че това е Прокуратурата на РБ/, то от служебно изготвена справка се установява, че ищецът вече е завел срещу ВКС с искова молба с вх. № 192109/15.09.2022 г. иск за обезщетение за неимуществени вреди именно при твърдения за бездействие по подадено от него искане за възобновяване на КНОХД 1018/2019 г. на ВКС, включително с твърдения, че ответникът не изпълнил задълженията си незабавно да го освободи като произволно лишен от свобода чрез осъждане по непредявени обвинения по ВНОХД 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, по която е образувано гр. д. № 50327/2022 г. на СРС /което е приключило с влязло в сила отхвърлително решение виж определение от 11.06.2026 г. по гр. д. № 4313/2025 г./. Налице е хипотеза на чл. 299, ал. 2 ГПК. Без значение е периодът, за който се претендира обезщетението. На първо място, настоящият съдебен състав, поддържа, че съдът пред който е образувано първоначалното производство взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК. На следващо място е налице тъжедесто по правния въпрос, обуславящ правото на обезщетение, който е включен в предмета на делото, приключило с влязъл в сила съдебен акт, по който също се формира сила на пресъдено нещо. Той също не може да бъде пререшен – виж изрично по дело с ищец Е. М. и приложение на чл. 299 ГПК при различни периоди определение № 4033 от 24.07.2026 г. по ч. гр. д. № 646/2026 г. на IV г. о. на ВКС.

В допълнение, следва да се изложат и други съображения за недопустимост на предявения иск:

Ищецът поддържа, че основанието на претенцията е чл. 2в ЗОДОВ. За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – виж определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.

Твърденията, че е осъден по непредявено обвинение и, че ответникът не му съдейства, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на този 3 държавен орган. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. На ищеца са дадени надлежни указания, но същият отново бланкетно е посочил разпоредби на ХОПЕС и ДФЕС и е изброил нарушени права, без да конкретизира какво точно е нарушението на правото на ЕС.

В подобен смисъл по искови претенции на Е. М. е и определение № 3646 от 11.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2565/2025 г. на III г. о. на ВКС. Въпреки дадените изрични указания, ищецът в предоставения му срок не сочи конкретни актове/действия/бездействия на ответника, с които да са нарушени конкретни норми от правото на ЕС.

За пълнота следва да се посочи, и, че злоупотребата с право е нормативно уредена в чл.

57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia/.