Определение № 1135 от 16.04.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1135 гр. П., 16.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., VII СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20255300500992 по описа за 2025 година

ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез пълномощника му юрк. Б.Д., против разпореждане № 2509/24.01.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 34/2025г. на П.ски районен съд, XXIII гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Б.Д.К. с ЕГН:

********** от гр. П., за вземания по договор за потребителски кредит № *** от 27.11.2021г., сключен между длъжника и „Сити Кеш ООД, цедирани от първоначалния кредитор на заявителя, съгласно Приложение №1 от 14.06.2023г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от 14.06.2023г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Счита, че плащанията по договора за кредит са от категорията на правопогасяващите юридически факти, които са в тежест на доказване от длъжника в исково състезателно производство, но не и в заповедното. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

П.ският окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правнорелевантни факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на 1 заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, срещу Б.Д.К., ЕГН: **********, за следните вземания, произтичащи от сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:

202531869, договор за потребителски кредит № ***/27.11.2021г.: 595,02 лв. главница ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 02.01.2025г. до окончателното погасяване, 55,90 лв. – договорна лихва за периода от 23.01.2022г. до 20.06.2022г. и 320,46 лв. обезщетение за забава за периода от 24.01.2022г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендираните вземания са придобити от заявителя съгласно Приложение №1 от 14.06.2023г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от същата дата, сключен със „Сити Кеш“ ООД.

Заповедният съд е приел, че заявлението следва да отговаря на изискванията за редовност на исковата молба (чл. 127, ал. 1 от ГПК), за да може от една страна длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на дължимостта на вземането, а от друга – за да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението, и вземането, предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК. Това налагало заявителят да посочи изрично какво представлява вземането, което се претендира, какви са основанията за възникване на задължението и формиране на претендирания му размер. При извършени от длъжника плащания по заявлението следвало да се посочи и как са отнесени те по пера (разноски, лихви, главница), тъй като това било обуславящ въпрос по приложението на императивната разпоредба на чл. 76 от ЗЗД. Това не било сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания на съда. Отделно от горното, законът забранявал да бъде издавана заповед за изпълнение на основание вероятно неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Ето защо при съмнение за неравноправност на договорни клаузи и наличие на основание за приложението на чл. 23 от ЗПК, било необходимо в заявлението да бъде ясно посочено как е формиран размерът на вземането (включително като се вземат предвид погашенията по кредита). Единствено по този начин, в рамките на служебните си правомощия по чл. 411 от ГПК, заповедният съд можел да приложи посочената разпоредба, като прецени дали да бъде издадена заповед за изпълнение за цялата чиста стойност на кредита или за част от нея. Заповедният съд е достигнал до извода, че заявлението не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 от ГПК доколкото не била налице необходимата индивидуализация на вземането, включително по отношение начина на формиране на размера му, поради което го отхвърлил в цялост.

Настоящата инстанция намира разпореждането за правилно като краен резултат.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът - физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да провери дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. От приложения по делото договор за потребителски кредит № *** от 27.11.2021г., сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, се установява, че със същия на длъжника е предоставен кредит в размер на 600 2 лв., който последният се е задължил да върне на 29 седмични вноски, при ГПР - 48,75 %, ГЛП - 40,05 % и обща дължима сума – 679,09 лв. В чл. 5 от договора за кредитополучателя е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение - поръчителство или банкова гаранция. При неизпълнение е уговорена и неустойка в размер на 393,91 лв., платима разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението (в тридневен срок от сключването му) и многобройните изисквания към него и предвид размера на предвидената неустойка – около 65 % от заемната сума, настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне предоставената му сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/. Този извод се подкрепя и от начина на изплащане на задължението за неустойка, а именно разсрочено, заедно с останалите задължения по договора. Това допълнително възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъде съобразено при определяне на ГПР по кредита. Така, според настоящия състав на съда при сключването на процесния договор е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв, доколкото в него не са били включени разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това несъответствие представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за кредит.

Заповедният съд правилно не е приложил нормата на чл. 23 от ЗПК. В настоящия случай заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, е отказал да посочи какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал.

2, т. 2 и т. 3 ГПК, като приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение и предвид обоснованата вероятност за недействителност на договора, то за претендираните със заявлението вземания не следва да се издава заповед за изпълнение и същото следва да се отхвърли изцяло. На разположение на заявителя остава възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане - правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2509/24.01.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 34/2025г. на П.ски районен съд, XXIII гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

203670940, заявление вх. № 172/02.01.2025г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Б.Д.К., ЕГН: **********.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4