Решение № 2217 от 15.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2217 гр. София, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100503513 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. П. С., чрез адв. С., срещу решение № 20074357/13.01.2023г., постановено по гр.дело № 6144/2021г. по описа на СРС, 47-и състав, в частта, в която е признато за установено, на основание чл. 422, ал.

1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата 689.15 лева, представляваща стойност на доставена в периода от 01.07.2016г. до 30.04.2017г. топлинна енергия в топлоснабден имот с аб. № 240587, ведно със законната лихва от 22.08.2019г. до окончателното изплащане, сумата 157.38 лева – мораторна лихва за периода от 14.09.2017г. до 07.08.2019г., и сумата 22.20 лева – главница за дялово разпределение за периода от 01.07.2016г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва от 22.08.2019г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 48531/2019г. по описа на СРС, 142-и състав на 03.11.2019г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. По делото не се установявала облигация между страните – необосновани били изводите на СРС, че ответникът била собственик на процесния имот, не се установявало съгласието й за встъпване в облигационни отношения с 1 ищеца – не подала заявление-декларация за откриване на партида, не приела ОУ на търговеца. Отделно клаузата за едностранно откриване на партида в ОУ била неравноправна. Неправилно СРС ангажирал и отговорността й за лихва, без да съобрази, че липсвали доказателства за публикуване на сумите по чл. 33, ал. 2 ОУ на ищеца, твърди неравноправност на клаузите за мораторна лихва от оповестяването на задълженията на интернет страницата на търговеца. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява становище по жалбата.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Възражението, че ответникът С. не била собственик на процесния топлоснабден имот е въведено за първи път едва с въззивната жалба и не следва да бъде обсъждано от въззивния съд. В хода на исковото производство по установителните искове, ответникът не е депозирала отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, а с възражението си по чл. 414 ГПК в заповедното производство изрично признала качеството си на собственик на апартамент № 16 на горния адрес. Въвела конкретни възражения, че не ползвала услугите на ищеца. Позовала се на изтекла давност за част от задълженията и че извършила частични плащания на суми, относими за процесния период.

По делото е представена заповед № РД-41-320/03.04.1986г. на СНС, неоспорена от страните, от която се установява, че въз основа на влязла в сила заповед по чл. 98 ЗТСУ /отм./, № РД-40-1251/12.11.1985г. за тричленното семейство на И.Г.Б. ответника Е. П. С., в замяна на отчуждения им имот с пл. № 756, кв. 851, в гр. София, на ул.

„*******, в обезщетение бил отреден процесният ап. № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „*******. В писмо рег. № М-487/07.06.2019г. на Дирекция „Инвестиционно отчуждаване“ при Столична община е удостоверено, че същият имот бил предоставен в обезщетение на ответника Е. П. С. и И.Г.Б. срещу отчужден техен имот. От 2 представеното по делото удостоверение от ГИС се установява, че сградата на гореописания адрес има актуален административен адрес гр. София, ж.к. *******. По делото е представен протокол от общо събрание на етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост на адрес гр. София, ж.к. *******, вх. А, проведено на 22.10.2001г., за избор на ФДР, неоспорен от страните, в който ответникът Е. П. С. положила подпис в качеството си на собственик на ап. № 16, с аб. № 240587.

Подписаният от ответника протокол от общо събрание се ползва с формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. че била етажен собственик и потребител на топлинна енергия, изхождат именно от нея. В нито един етап от развитието на производството по делото пред СРС ответникът С. не е оспорила твърдението на ищеца, че била носител на правото на собственост върху топлоснабдения имот пред процесния период. От служебно изготвените по делото справки за адреси на ответника се установява, че именно този адрес фигурира като регистриран постоянен и настоящ такъв на ответника С. и този адрес тя посочила като свой във възражението си по чл. 414 ГПК, а в съдържанието на документа и изрично признала, че била носител на правото на собственост на апартамента. Ето защо твърдението във въззивната жалба, че СРС неправилно ценил доказателствата във връзка с правото на собственост е напълно неоснователно.

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ.

По изложените мотиви по делото несъмнено се установява, че през процесния период ответникът Е. П. С. била носител на правото на собственост върху процесния апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „******* Страните по делото не са формирали спор и от представените писмени доказателства - извлечение от сметка за аб. № 240587, съобщения към фактури, протокол от проведено на 22.10.2001г. общо събрание, договор от 06.11.2001г., сключен между ЕС и ТЛП и др. се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена. Предвид цитирания по-горе законов текст – чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ответникът С., като собственик на топлоснабдения имот, била обвързана по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения й имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от нейна страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Топлофикация София” ЕАД топлинна енергия.

Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на ЕС могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.

3

Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е че мнозинството решава.

Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.

62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Поради това неоснователни се явяват възраженията на ответника за липса на облигация с ищеца, основани на нормата на чл. 62, ал. 1 ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се възползвала от правото си по чл.

150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. извлечение от сметки за аб. № 240587, съобщения към фактури, изравнителна сметка, неоспорени от страните, заключения на СТЕ и ССчЕ, както и от признанието на ответника, извършено посредством частичните плащания по фактури, относими към процесния период, по делото се установява количеството на доставената топлинна енергия до топлоснабдения имот за процесния, разглеждан от въззивния съд период от м.07.2016г. до м.04.2017г., на обща стойност 689.15 лева, като СРС приложил института на погасителна давност и извършените от ответника частични погасявания. Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат никакви съображения по 4 отношение на установеното от СРС количество доставена ТЕ и нейната цена, респ. размера на задължението за възнаграждение за извършено дялово разпределение, съдът не намира основание за промяна изводите на СРС и по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.

Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ на ищеца от 2016г., относими към процесния период, продавачът начислява лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал.

3, а именно само върху сумите по изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Възраженията, въведени с въззивната жалба за публикуване на интернет страницата на търговеца, касаят ОУ на ищеца от 2014г., предвид на което са напълно ирелевантни към разглеждания казус.

По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК, като на основание последната норма настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

Първоинстанционното съдебно решение в частта, в която СРС отхвърлил предявените установителни искове, като необжалвано, е влязло в законна сила.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има ищецът.

Пред СГС ищецът е заявил претенция за разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на съда намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъждат, тъй като ищецът е депозирал бланкетен отговор на въззивната жалба и бланкетна молба с която е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Поради това съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца.