Решение № 1546 от 20.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1546 гр. Плевен, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430102130 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Д. М. С. срещу СТИК КРЕДИТ АД, с искане да бъде прогласен за нищожен договор за кредит №1484220, сключен между страните, поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност да прогласи нищожност на клаузата на чл. 29 от договора, поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че страните са постигнали съгласие и сключили договор за кредит №1484220 на 06.09.2025 г., по който ответникът като кредитор отпуснал паричен заем в размер на 511,29 евро, със срок на погасяване от 24 месеца, ГЛП 36%, ГПР 42,58%, при общ размер на кредита от 801,34 евро. С чл. 19,ал.1 от договора обаче било уговорено потребителят да предостави обезпечение чрез гарант, а съгласно чл. 29,ал.1, че ако задължението не бъде изпълнено, то потребителят дължал неустойка в размер на 0,9% от стойността на кредита. Така била начислена неустойка в размер на 1449,78 евро. Ищецът формулира довод, че договорът е нищожен на осн. чл.

22 вр. чл. 10 ЗПК, и чл. 11,ал.1, т.10 ЗПК, поради липса на съществен елемент на договора – ГПР. В договора липсвала методика за начина на формиране на ГПР, което според ищеца е в пряко противоречие с нормите на чл. 19,ал.1, чл.

10,ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК. Посоченият в договора за кредит ГПР не бил действително приложимия между страните, защото в ГПР посочен по договора не се съдържала начислената неустойка, която била разход по кредита. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 33,ал.1 ЗПК вр. чл. 26,ал.1,пр.2 ЗЗД, защото кредиторът си уговаря още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Клаузата се сочи, че е неравноправна и нищожна на осн. чл.143,ал.2,т.5 ЗЗП защото задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка. С действията си 1 кредиторът целял да заобиколи императивни правни норми свързани с годишния процент на разходите. Ищецът счита още, че и клаузата за договорна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е изключително висока, над двукратния размер на законната лихва. Моли предявените искове да бъдат уважени и претендира разноски.

В срока по чл.131,ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който е формулиран довод за злоупотреба с права от страна на ищеца, който е предявил единадесет идентични искови молби, с които оспорва на практика една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях договори. Процесуалното поведение на ищеца очевидно има за цел да увреди ответната страна, като и възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Ищецът имал възможност да се защити в едно исково производство по всички договори, но вместо това ги мултиплицирал за да се обогати за сметка на кредитора. Това според ответника е очевидна злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, на която съдът следвало да противодейства, като съедини производствата на осн. чл. 213 ГПК или като откаже да присъди разноски за повече от едно производство.

Основният критерии според Р по дело С-35/22 на СЕС е, че съдът се ръководи от основен критерии при определяне на разноските, а именно добросъвестно упражняване на права от страна на потребителя. Ответникът счита още, че следва да се изследва качеството на потребител на ищеца по делото с оглед множеството от договори, които е сключил и които представляват бизнес процес, с крайна стопанска цел, а не потребителска.

Ответникът формулира довод, че дори и неустоечната клауза да е нищожна, тя не обуславя нищожност на договора с оглед правилото на чл.26,ал.4 ЗЗД. Договорът за кредит се сочи, че е сключен при съвпадащи насрещни волеизявления, като потребителят получил подробна информация, а договорът бил сключен по негово искане. След като кредиторът е одобрил заявката е изпратил ОУ и СЕФ на ел. поща, посочена от ищеца, т.е. същият е бил запознат с всички условия предварително, преди да даде своето съгласие.

Както в договора, така в СЕФ се съдържали компонентите, които формират ГПР по договора, като при нормативно определен ГПР от 59,10%, този по договора бил 42,58%. Уговорената неустойка не следвало да се включва в този процент, тъй като кредиторът има задължение да посочи ГПР и компонентите му към датата на договора, а не възникнали след сключване на договора.

Кредитополучателят бил изначално информиран за тази клауза, а тя предвиждала заплащане на неустойка само за дните, в които не е предоставено обезпечение. Кредиторът на своя страна извършил проверка на платежоспособността на ищеца още при отправеното искане за отпускане на кредит.

Ответникът счита още, че клаузата за неустойка е уговорена като санкция за неизпълнение, а не като забава. Тази практика била съобразена със закона – чл. 11,т.18 ЗПК. Освен това кредитополучателят разполагал с 14 дни за да се откаже от договора по реда на чл. 29 ЗПК, но не го сторил, поради което ответникът счита, че е договарял недобросъвестно с оглед нормата на чл. 12 ЗЗД. Според ответника клаузата не противоречи на нормите за 2 неравноправност, след като клаузите са индивидуални уговорени, ясно и точно описани, при което потребителят има предвидимост преди и след сключването на договора. Тоест той бил предварително наясно с икономическите последици. За знанието се сочи, че се извлича и от факта, че ищецът е подписал множество договори с идентичен кредитен продукт, като той бил в трайни отношения с търговеца на продукта. Многократното ползване на един продукт, означавало, че многократно ищецът се е запознал и с едни и същи общи условия. Така ищецът инициирал последващи сключвания на договори за кредит, при ясно съзнание за условията по тях.

Затова и настоящия договор за кредит следвало да се тълкува в контекста на трайни отношения между страните.

В с.з. страните не се явяват, но с писмени становище излагат доводи по същество и претендират разноски. Ответникът обосновава и възражение по чл. 78,ал.5 ГПК.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че са постигнали съгласие и са сключили договор за кредит №1484220 на 06.09.2025 г. по който ответникът като кредитор е предоставил на ищеца като потребител паричен заем в размер на 511,29 евро, при ГЛП от 36,00%, ГПР 42,58%, обща сума дължима по кредита 801,34 евро, със срок за погасяване:24 месеца, лихвен процент на ден – 10.00.

Видно още е че между страните е договорено обезпечение на договора с поръчител или банкова гаранция в срок от три дни от сключване на договора, във вр. с чл. 19 от договора. Съгласно чл. 29,ал.1 от договора при неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, на потребителя се начислява неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Съгласно ал.2 неустойката се заплаща периодично с всяка погасителна вноска.

Между страните не е спорно с оглед приетия доклад по делото и погасителен план към договора, че към всяка месечна погасителна вноска е начислена неустойка, която не е включена в годишния процент на разходите съгласно безспорните факти, приети с доклада по делото. Така общото задължение по кредита без неустойка е 801,34 евро, а с неустойка е 2251,12 евро, без промяна в параметрите на ГПР според данните в погасителния план.

От служебно изисканите справки е видно, че ищецът има образувани 19 искови производства с предмет искове за недействителност на договори за кредит в периода от 23.01.2026 г. до 21.07.2026 г. пред Районен съд Плевен.

С уведомление за прехвърляне на вземания до ответника, ищецът увеодмява, че е прехвърлил свои вземания на Величка Йорданова Лазарова за разноски в размер на 32,05 евро държавна такса по гр.д.№2130/2026 г.

Пред СРС ищецът има образувани шест граждански производства с предмет искове за недействителност съгласно справка на л.97.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени доказателствени средства и отделени като безспорно факти, на които 3 съдът дава пълна вяра, тъй като са неоспорени и се ползват с придадената по закон доказателствена сила и стойност съгласно чл. 178 и чл. 179 ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е главен отрицателен установителен иск с правно осн. чл.

26,ал.1, пр.1 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК, и в условията на евентуалност, в случай, че главният иск е неоснователен, се предявява иск за нищожност на клаузата за неустойка в чл. 29,ал.1 от договора за кредит с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл.143,ал.1,т.5 ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че за безспорно установено, че страните по делото са обвързани от заемно правоотношение по силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в размер на 511,29 евро. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е начислена съгласно неустойка, поради непредставяне на обезпечение в уговорения срок съгласно чл.29,ал.1. Ответникът не отрича, че такава уговорка съществува, както и че неустойката не е включена в ГПР, но оспорва предявеният иск с доводите, че клаузата е действителна и стойността на неустойката не е част от общите разходите по договора.

При преценка съдържанието на договора за кредит №1484220/06.09.2025, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, по който ищецът, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, и се ползва със законоустановената потребителска закрила, съдът намира, че е допуснато нарушение на същественото изискване към съдържанието на договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят да може в кратък срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчителя, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора.

4

Следователно начислената неустойка се явява разход по кредита, който е следвало да бъде посочен в ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума.

Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск същевременно е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченото се потвърждава и от факта, че е налице разминаване между общата дължима сума по договора и тази посочена в погасителния план, който е приложения към договора. Няма съмнение, че добавянето на неустойка надхвърлящ главницата по договора ще надхвърли уговорения ГПР и допустимия съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.