Решение № 3109 от 05.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3109 гр. Пловдив, 05.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330103591 по описа за 2023 година

Предявените искове са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26 ЗЗД.

В исковата молба от И. М. А. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че на 16.10.2018 г. между страните бил сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 400 лв., при ГПР – 46.83 %, ГЛП – 40 %. Съгласно чл. 4 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители или банкова гаранция, които да отговорят на посочените условия. В случай на неизпълнение ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 197.40 лв., разсрочена заедно с погасителната вноска. Посочено е, че в договора липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, като не ставало ясно на какво са дължи разликата от повече от 6 % между размера на ГПР и лихвения процент. Това поставяло потребителя в невъзможност да разбере какво е оскъпяването по кредита. Излагат се доводи за наличие на скрити разходи изначално още при отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика. Непредставянето на обезпечение само по себе си не водило до претърпяване на вреди от кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Неустойката била уговорена така че да се кумулира към погасителните вноски.

Според ищеца същата е следвало да бъде взета предвид при изчисляване на ГПР, като ако това било сторено, ГПР щял да възлезе на 872.34 %. С фиксираната неустойка по договора за заем се заобикаляло ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, установяващо лимит на ГПР до 50 %. Счита, че с уговорената неустойка се нарушава разпоредбата на чл.143 ЗЗП, тъй като била налице уговорка във вреда на потребителя. Съдържа се позоваване на решение № С- 1

453/10 от 15 март 2012г. Клаузата за неустойка била уговорена в отклонение от функциите й по чл.92 ЗЗД. Поради това е направено искане за прогласяване недействителността на договор за паричен заем № *** от 16.10.2018г., поради неспазване императивните норми на чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10, чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл. 143, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП.

Ако се счете, че не е налице изначална недействителност на договора, е направено искане за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4, ал.2 от договора за кредит от 16.10.2018г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендирани са направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Изразено е становище за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът можел да предяви осъдителен такъв за връщане на недължимо платени по договора суми. Изразено е становище и за неоснователност, като неоснователни били твърденията за нарушения на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора. Липсвали нарушения и по т.10, тъй като ГПР бил ясно посочен в него. Същият не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. Не се изисквало посочване на математическия алгоритъм за изчисляване на ГПР, тъй като имало нормативно определени формули за изчисление – по Приложение № 1 и 2 към ЗПК. Освен това следвало да се посочат допусканията, ползвани при изчисляване на ГПР, а не следвало изчерпателно да се изчисляват всички разходи. В случая било приложимо единствено базовото допускане, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Невярно било твърдението, че неустойката била добавък към възнаградителната лихва. Посочено е, че цената за услугата за предоставяне на паричния заем не може да бъде приравнена на възнаградителната лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Нямало фиксиран максимален размер на цената на услугата. Освен това законната лихва за забава по никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга в различен размер. Освен това не било съобразено от ищеца, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.

Сочи се, че договорът отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № *** от 16.10.2018г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И. М. А., по силата на който е предоставена заемна сума в размер на 400 лв. Представен е и погасителен план, с дата на първа погасителна вноска 26.10.2018г. и дата на последна погасителна вноска 15.03.2019г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

2

От представените писмени доказателства се установява, че на 16.10.2018 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 400 лв., фиксиран лихвен процент – 40 %. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, т.к. в договора са посочени като абсолютни стойности лихвен процент и ГПР – 46.83 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен. Предвидената в договора неустойка по чл.4, ал.1 и ал.2 от договора – при непредставяне на обезпечение в срок до три дни от датата на сключване на договора следва да бъде включена в ГПР. При сключването на договора за заем е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Становището на ответника, че неустойката не е част от печалбата на кредитора, а е договорено обезщетение за неспазване на договора от страна на 3 заемателя, не се споделя. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като видно от погасителния план, предвидено е разсроченото изплащане на неустойката в общ размер от 197.40 лв. с всяка от погасителните вноски по заема. Ето защо, посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 46.83 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания.

Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това съдът намира, че предявеният главен иск е основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаване на иска, не са налице предпоставки за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора.

При този изход на делото, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, в размер от 50 лв. внесена държавна такса. Претендира се и адвокатско възнаграждение, като според представения договор за правна защита и съдействие, уговорено е защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА. Поради това и съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв.Г. М. следва да се присъди сумата от 400 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. М. А., ЕГН ********** от *** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2, офис 4046, че сключеният помежду им договор за паричен заем № *** от 16.10.2018 г., е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46 да заплати на И. М. А., ЕГН ********** от *** сумата от 50 лева /петдесет лева/ направени по делото разноски.

4

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46 да заплати на *** сумата от 400 лв. /четиристотин лева/ адвокатско възнаграждение.