Решение № 689 от 02.10.2026, Районен съд - Казанлък
- Съд
- Районен съд - Казанлък
- Дело
- Гражданско дело 1800/2026
- Вид
- Решение № 689
- Подписан
- 02.10.2026
- Състав
- ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА ТОДОРОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 138 и сл. · Закон за задълженията и договорите
- чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал.1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 689 гр. Казанлък, 02.10.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20265510101800 по описа за 2026 година
Производството е образувано по искова молба от Л. Д. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес: **********, чрез пълномощника адвокат Л. А.
Г. от САК, съдебен адрес: **********, против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: **********, представлявано от С.Н.Т.. Твърди се, че на ********** г. Л. Д. Т. сключила с ответника Договор за потребителски паричен кредит. По силата на договора, ищцата, в качеството на кредитополучател, получила потребителски кредит в размер на 400,00 лева. Лихвеният процент, с който се олихвявал предоставеният кредит бил 36,00% на годишна база. Годишният процент на разходите (ГПР) бил в размер на 23,00%. В чл. 19, ал. 1 от договора било предвидено, че кредитополучателят следвало да предостави на кредитодателя гаранция относно изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или трето физическо лицепоръчител. При неизпълнение на това задължение в 3-дневен срок, съгласно чл. 29, ал. 1 от договора кредитополучателят дължал неустойка в размер на 0,9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Неустойката реално се явявала част от задължението по договора. Видно от гореизложеното, неустойката за непредоставяне на гаранция била начислена от кредитора и била включена като част от всяка погасителна вноска в погасителния план по договора. Клаузите, уговарящи въпросната неустойка чл. 19, ал. 1 и чл. 29, ал. 1 от договора, били нищожни поради противоречие с добрите нрави. С ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС се приело, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна 1 функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В разясненията на ТР се посочвало, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. В този смисъл са и Решение № 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС, I т.о., Решение № 219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 110 от 21.07.2016г. по т.д. № 1226/2015г., I т.о. на ВКС. Така, както е уговорена, неустойката била предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Всички тези обстоятелства в съвкупност без никакво съмнение обосновавали значително надхвърляне на присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на уговорената неустойка по чл. 19, ал. 1 и чл. 29, ал. 1 от договора, което я правело противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съответно нищожна. Неустойката, описана по-горе не била включена в ГПР. С включването й ГПР щял да надвиши 50%, което правело целия договор за кредит нищожен на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД. Твърди, че ищцата заплатила цялата сума по кредита, включително незаконно начислените лихва и неустойка. Моли съдът да постанови решение, с което на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да прогласи за нищожен Договор за потребителски паричен кредит от ********** г., сключен между „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление в **********, представлявано от С.Н.Т., като кредитор и Л. Д. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес: **********, като кредитополучател. Моли съдът да постанови решение, с което да осъди „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление в **********, представлявано от С.Н.Т., да заплати на Л. Д. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес:
**********, сумата в размер на 14,66 лева/ 7, 50 евро/, представляваща получена без основание сума по Договор за потребителски паричен кредит от ********** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата 2 молба до окончателното изплащане на сумата. Моли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Стик-Кредит“ АД чрез адв. Х.
М. е подал Отговор с вх. № 13716/03.08.2026 г.. Действителността на клаузата за неустойка не влияела върху действителността на целия договор.
Твърди, че договорът е сключен по инициатива на ищеца, като е бил наясно с условията по него и клаузите му, като е изразил изрично съгласие с тях.
Предоставена била съответната преддоговорна информация. Обосновава се законосъобразност на клаузите на договора, както и липса на противоречие с добрите нрави и правилата за защита на потребителите. ГПР бил изчислен правилно, като неустойката не следвало да се взема предвид. Не оспорва, че е получил от ищцата посочените в исковата молба 14,66 лв. или 7,50 евро над чистата стойност на кредита.
Страните, редовно призовани за датата на съдебното заседание не изпращат процесуални представители.
Съдът като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за постановяване на неприсъствено решение или решение при признание на иска.
Предявени са искове: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца да докаже пълно и главно по делото, че между страните има сключен договор за потребителски кредит с твърдените нищожни клаузи, в който случай ответникът следва да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни, както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. По иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума.
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните съдът счита, че по делото се установява, че на **********г. между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № **********. Съгласно чл. 1 от Договора кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на паричен заем съгласно условията на този договор. Страните се съгласили за размера на главницата на 3 заема 400 лева; срок за погасяване на първи транш – 3 месеца; при фиксиран лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на разходите – 23,00% .
Договорът за кредит е вид договор за заем, който е реален договор и същият се сключва с предаването на сумата от заемодателя на заемополучателя. Страните не спорят, че с оглед превеждане на сумата от ответника на ищеца е сключен договорът за кредит.
Предвид изложеното съдът намира, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит от разстояние № **********/********** г., по който ищцата е кредитополучател, а ответникът – кредитор. С превеждане на сумата от 400 лева ответникът е изпълнил и задължението си по договора за кредит.
Спорен въпрос по делото е действителността на договора за кредит.
Съгласно чл. 19 от договора потребителят заемател следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговоря за изпълнението на всички задължения на потребителя или да предостави банкова гаранция.
Съгласно чл. 29 от договора в случай, че потребителят не изпълни задължението си, същият дължи на кредитора неустойка в размер на размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е пред‐ ставено обезпечение. Страните се съгласяват, в случая на настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
Съдът кредитира експертно заключение с вх. № 14451/18.08.2026 г. като обективно и компетентно изготвено. Според вещото лице в ГПР са включени разходите за лихви, изчислени върху главница от 400,00 лева за един месец при 36,00% годишен лихвен процент. При включването на неустойката към разходите по кредита ГПР ще бъде 108,17%, т. е. оскъпяването е с 108,17%.
Заплатените суми над чистата стойност на кредита са 14,66 лева или 7,50 евро.
Договорената клауза за неустойка би могла да се счита за нищожна, като нарушаваща принципа на справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора. Неустойката следва се приеме за нищожна, ако единствената цел за която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Уговорената по договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция на неустойката. Задължението за заплащане на неустойка за неосигурено обезпечение не обезщетява претърпяна загуба или пропусната полза, а има за цел само неоснователно разместване на блага. Посочената неустойка няма за цел задоволяване на имуществения интерес на кредитора, а води до неговото неоснователно обогатяване
От непредоставянето на това обезпечение няма да произтекат вреди, поради което уговарянето на процесната неустойка в договора не е обвързано с настъпване на вреди. Освен това преценката за кредитоспособността на кредитополучателя се прави преди сключването на договора в съответствие с 4 чл. 16 от ЗПК.
Съдът намира, че същата е нищожна поради противоречие със закона, а именно: с разпоредбата на чл. 33 от ЗПК. В случая се въвежда допълнително задължение при забава на длъжника. А съгласно чл. 33 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената сума за времето на забавата.
Разпечатката съдържа 35 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dceab257-3a50-4006-b63a-1c03e819ea9a