Решение № 256 от 17.02.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 256 гр. Русе, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20244520106198 по описа за 2024 година

Ищцата Г. Д. Д. твърди, че на 22.07.2022 г. между нея и „Сити Кеш“ ООД бил сключен договор за потребителски заем № 709978 към искане № 9104572 със следните параметри: размер на заема 1000 лв., краен срок на погасяване 22.03.2023 г., възнаградителна лихва - 40.05% годишно, ГПР в размер на 47.73%. Заемът следвало да бъде върнат на 8 месечни вноски, от които две вноски по 33.38 лв. и шест вноски по 186.67 лв. В чл.5.1 от договора страните договорили в срок от три дни кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това. При неизпълнение на тези условия се дължала фиксирана неустойка в размер на 901.22 лв. Същата била включена в погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменя на 261 лв., а общото задължение става 2088 лв.

Ищцата счита, че уговорената в чл.11 от договора неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл.26 ЗЗД е нищожна. С нея се целяло заобикаляне на предвидения максимален размер на ГПР.

Формално това вземане било посочено като обезщетение за неизпълнение само с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница, предвидена в закона. В действителност същото отговаряло на всички критерии, посочени в §1, т.1 от ЗПК и представлявало разход, пряко свързан с договора и известен на кредитора. При дадения на потребителя твърде кратък срок да осигури обезпечение, житейски логично било да се предположи, че потребител на подобен тип кредити е материално затрудено лице и не може да осигури предвидените 1 в контракта обезпечения. ЗПК изрично предвиждал задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Ако кредиторът действително е искал да му бъде осигурено такова обезпечение, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита. С възнаградителна лихва, равняваща се на 186.78 лв. и неустойка от 901.22 лв., реалният ГПР ставал 796.10%. Неустойката в случая излизала и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД била нищожна, като противоречаща на закона и добрите нрави. Нарушени били основни принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. С клаузата за неустойка се уговаряло и още едно допълнително обезщетение за неизпълнение, освен лихва за забава. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП. Налице били основания целият договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен. Съзнателното погрешно посочване от кредитора на

ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит № 709978, сключен между страните, на основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.с чл.11 и чл.10 ЗПК. В условията на евентуалност, ако първоначалният иск бъде отхвърлен, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.11, ал.2 от договора, като противоречаща на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД. Претендира ответникът да бъде осъден да й заплати, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД във вр.с чл.23 и чл.22 от ЗПК, сумата от 842.79 лв. изначално недължимо платена по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба и направените деловодни разноски.

Ответникът „Сити Кеш“ ООД депозира отговор на исковата молба, с който оспорва същата като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна.

Ищцата депозирала пред РС-Русе 3 напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно уговорили в сключените между тях общо 5 договора. Така ищцата злоупотребила с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с цел да се генерират разноски по 3 отделни дела. Процесуалното поведение на ищцата целяло неправомерен резултат - да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер.

Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем.

Самата тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приеме за нищожна, ответникът 2 твърди, че същата следва да се счита изначално за неуредена между страните и твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, били неоснователни. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Покрити били и всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. С клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в чл.

19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50% и ГПР, определен в процесния договор в размер на 47,73% видно било, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава. Уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона ставало ясно, че изначално било невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Същият бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи неизпълнение на задължението, което обезпечава. Същата била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема–такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Ясно и точно били посочени размерите на вноските със и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.

При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното 3 поведение на ищцата ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение. С изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу кредитора си.

Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно, в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.

Не била налице неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, включително оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. В самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата, и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022 г. – 2024 г. ищецът бил сключил общо 5 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. От неоснователността на установителния иск за обявяване нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

По делото не се спори, че страните са обвързани от облигационна върза, основана на Договор за потребителски кредит № 709978/22.07.2022 г., по силата на който „Сити Кеш“ ООД предоставило в заем на Г. Д. Д. сумата 1000 лева, която следвало да върне на 8 месечни вноски, в периода 22.08.2022 г. – 22.03.2023 г., ведно с възнаградителна лихва в общ размер 186.78 лв. при фиксиран годишен лихвен процент – 40.05% и 47.73% ГПР.

От приложения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е видно /тъй като не е представена страницата от договора със сдържанието на чл.11, който се цитира в ИМ относно 4 неустойката/, че е предвидена неустойка в размер на 901.22 лева в случай, че кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.5. /банкова гаранция или порчители, отговарящи на конкретни условия, в 3-дневен срок от сключване на договора/.

По делото е прието заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, съгласно което за погасяване на кредита са платени общо 2041.65 лв., с които са покрити следните задължения: 1000 лв. главница, 182 лв. лихви, 16.86 лв. такси и 842.79 лв. неустойки.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на конкретна клауза от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на предвидено обезпечение.

Предявен е и осъдителен иск за врщане на сумата, заплатена за погасяването на неустойката, като изначално недължимо платена.

Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.