Решение № 558 от 02.05.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 558 гр. Пловдив, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20225300503214 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26, ал.1пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 19 от ЗПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17, чрез юрк. А. Г., против Решение № 3501/27.10.2022г., постановено по гр.д.№ 9327/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXI гр.с., с което е признато за установено в отношенията между страните А. П. А., ЕГН ********** и „Изи финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от сключения помежду им Договор за предоставяне на кредит от разстояние от 05.10.2017 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е недействителна; както и е осъдено дружеството да му заплати сумата от общо 230 лв. - разноски по делото, както и е осъдено на осн. чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв., да плати на адвокат Е. Г. И., със служебен адрес: гр. ***, сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално 1 представителство на ищеца А. П. А. в производството по гр.д. № 9327/21 г. на ПдРС. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция.

Въззиваемата страна А. П. А., ЕГН **********, чрез адв.Е. И., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното:

Пред Районен съд – Пловдив от А. П. А. против „Изи финанс“ ЕООД е заведена искова молба, ведно с писмено уточнение към нея неразделна част, с която посочва, че между страните е сключен Договор за кредит от 05.10.2017 г., който бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Фиксираният лихвен процент не отговарял на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 от ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита.

Ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Съгласно съдържанието на договора и СЕФ, същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 от ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1 от 2 договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в договора за общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала оскъпяването. Общата сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 от ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената разпоредба, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен. С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл. 3 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Към исковата молба прилага Договор от 05.10.2007г. за предоставяне на кредит от разстояние.

Ответникът „Изи финанс“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва иска. Не признава сключването на договора, като поддържа и ищецът да не е ангажирал доказателства за наличието му, същият не бил подписан. Задълженията по него били погасени доброволно, 3 при което вземанията - признати. Размерът на ГПР бил в съответствие със закона, като договорът съдържал достатъчно данни за изчисляването му, а към дог. лихва не следвало да се включва неустойката. Лихвеният процент бил определен съобразно спецификите на отпусканите кредити, като не противоречал на добрите нрави. Предвидената неустойка също не противоречала на добрите нрави. Оценка на кредитоспособността била извършена.

В хода на производството е допусната ССЕ, изпълнена от в.л. М. М..

Районният съд, за да уважи предявения иск изцяло излага основни съображения, че Договорът от 05.10.2017 г. е за сумата от 1 500 лв., като по естеството си представлява електронен документ. В горната му част е отразено подписването му чрез платформа „SignNow.bg”. Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Договорът е такъв за кредит от разстояние, поради което реален /мастилен/ подпис е изключително възможно да не фигурира в документа и за двете страни. Последното обаче не води до извод за липсата му, още повече, че самият ответник – кредитор признава, че сумата именно по договора е платена /погасена/ от ищеца.

Районният съд аргументира, че съгласно чл. 3 е уговорено предоставянето на обезпечение чрез банкова гаранция, валидна 30 дни след крайния срок за плащане или две физически лица поръчители, които следвало да отговарят на конкретно определени изисквания. В ал. 2 е предвидено задължение за плащане на неустойка от потребителя в размер на 781,02 лв. при непредставяне на обезпечение, което е разсрочено с всяка погасителна вноска. Въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на неустойка при неизпълнение се основават на нищожна клауза.

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително 4 краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители и то двама. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Районният съд аргументира също, че съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, следва да се служебно. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 от ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

5

С въззивната жалба на „Изи финанс“ ЕООД се въвеждат възражения, че доказването на наличието на договор за кредит трябва да се извърши само и единствено от страната която твърди неговото наличие. Тълкуване на думите на ответника не е пълно и главно доказване, че е налице валидно сключено правоотношение. Подобни похвати са характерни за разпити по наказателно право, но делото не е с такъв предмет, нито е в досъдебна фаза.

Наред с това, за да се прогласи клауза от договор за нищожна, не е достатъчно да се установи, че има сключен договор, а че е сключен твърдения от ищеца договор, представения от него екземпляр със съответното съдържание. Дори да се допусне, че дружеството е признало, че има такъв договор то може плащането да е било по договор с друго съдържание.

Възразява също, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е сключен договора представен от него със съответното съдържание. За целта трябваше да се изготвят редица експертизи и справки, че А. е направил волеизявление за сключване на този договор, с точно това съдържание, а не с друго.

Договорът за кредит е реален, като не се установи, че сумата по него е преведена, поради което не се доказа елемент от фактическия състав на сключването на договора. Договорът за кредит има реален елемент, доколкото трябва да се предаде сумата по него, затова е трябвало да се представят платежни със съответните основания. Позовава се на съдебна практика -Решение № 1366/07.11.2022г. на по възз.гр.д. N 2066/2022г. на ОС Пловдив, IX с., според което установяването, че превод е извършен е задължителен елемент за приемане на заключение, че договор е сключен.