Решение № 2590 от 24.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 24.04.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме

Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11944 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 02.05.2019 год., постановено по гр.дело №30564/2018 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Л.К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 843.13 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. за топлоснабден имот с абонатен №188249, сумата от 145.15 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год., сумата от 10.86 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. и сумата от 1.22 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 08.09.2016 год. до окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 550 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 50 лв.

Горепосоченото решение е постановени при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата К.Л.К..

Жалбоподателката поддържа, че предявените искове са недопустими, тъй като се отнасяли до имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, а заповедта за изпълнение била издадена за друг имот – находящ се в гр.София, ж.к.“*******и за друг период на вземанията – 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. Предявените искове били предявени в условията на разделност, което било основание за отхвърленото им, тъй като съпрузи, каквито били съсобствениците К. и К.К.и, не следвало да отговарят при условията на разделност. Ищецът не бил представил доказателства за дължимостта на стойността на услугата дялово разпределение.

Представеният по делото договор между ищеца и третото лице-помагач бил сключен за срок от една година и в него нямало данни да се отнася до имота, описан в исковата молба. Към 2014 год. между посочените дружества нямало договор за измерване на потреблението и вътрешното разпределение на разходите за топлинна енергия, включително издаването на обща и индивидуални сметки за процесния период. Липсвал и договор между етажните собственици на процесната сграда и третото лице-помагач. През исковия период ответницата не била обитавала процесния апартамент и в този смисъл между страните не било налице валидно облигационно правоотношение. В случая следвало да се има предвид клаузата на чл. 61 от Общите условия на ищеца. Искане за откриване на партида било подадено до ищеца на 07.01.2011 год. само от единия съсобственик К.К., поради което и само той било отговорен за плащането на дължимите към ищеца суми. В издадените фактури също било посочено само името на К.К.. Първоинстанционният съд не бил обсъдил своевременно направеното в отговора на исковата молба възражение за погасителна давност. По делото не били доказани доставянето на топлинна енергия, нейното количество, както и че е била извършена услугата дялово разпределение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС, поради следните съображения:

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение/ – видно от изложеното в т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в и изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, с която са били предявени исковете за съществуване на вземанията /в т.ч. по отношение на период и топлоснабден имот/ – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.

Същевременно при осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението в обжалваната му част, в която е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца разликата над 72.57 лв. до размера от 145.15 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год., е недопустимо, тъй като съдът не е бил сезиран с такава претенция. Според изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в /виж т. 12 и 13/, респективно съответно изложеното в исковата молба и формулирания в нея петитум ищецът цели да установи съществуването на вземания срещу ответницата за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата представляваща стойност на доставена топлинна енергия, за горепосочения период в размер на 72.57 лв., представляващи 1/2 част от 145.15 лв. /за която сума му е била издадена и процесната заповед за изпълнение, срещу която ответницата своевременно е възразила/. Следователно доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове – свръхпетитум, решението в тази му част следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.

В останалата обжалвана част решението на СРС е допустимо и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Безспорно е във въззивното производство, че ответницата е съсобственик на процесния апартамент №85, закупен по време на брака й с К.Г.К., поради което въззивният съд приема за установено, че ответницата се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че не следва да отговаря за процесните задължения.

След като процесният имот е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност /бездялова съсобственост, която не се твърди да е била прекратена/, то според нормата на чл.25, ал.2 СК

/отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. А щом е така, то кредиторът /ищецът/ може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД. По аргумент за по-силното основание кредиторът може да иска от съпрузите изпълнение при условията на разделност – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл.

148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

СГС приема, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл.

139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.

139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./.