Решение № 3522 от 09.10.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3522 гр. Варна, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марина Георгиева при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело № 20243110105963 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от Г. А. К., ЕГН **********, адрес: град В. ж.к. "Т" бл.**, вх. **, ет. **, ап. ** срещу „К.“ ЕООД, ЕИК *******, адрес: град С., бул. "Ц. ш.", № **, ет. ** с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.3, ал.2, т.9 на сключения между тях договор за потребителски кредит № *****/**.**.**** г., установяваща задължение за заплащане на такса експресно разглеждане, е нищожна поради противоречието й със закона, на основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД, а в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл.3, както и да се осъди, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, „К.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на Г. А. К., ЕГН ********** сумата от 35,25 лева, представляваща платена без основание сума за такса експресно разглеждане по договор за потребителски кредит № *****/**.**.**** г., сключен между Г. А. К., ЕГН ********** и „К.“ ЕООД, ЕИК *******, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.05.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем № ****** на 09.11.2023 г. като съгласно условията по кредита, дължи „такса за експресно разглеждане“ в размер на 35,25 лева. Счита, че клаузата, разписана в чл.3, ал.2, т.9 от договора, уреждаща заплащането на тази такса е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 10а ЗПК, доколкото е налице забрана за събиране на такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението на кредита. Твърди, че процесната такса има характер на действие, свързано с усвояване на кредита. В условията на евентуалност твърди, че клаузата, изискваща заплащането на процесната такса е нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като е неравноправна. Счита, че възлагането на задължение за заплащане на таксата на кредитополучателя, при условие, че това задължение е на кредитора, е във вреда на длъжника и е само в полза на търговеца. Заявява, че процесната такса освен това не фигурира в ГПР, а в случай, че фигурира, ще е налице и противоречие с нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Посочва, че е погасила целия кредит на 15.11.2023 г. като е заплатила и процесната такса. Счита, че е налице неоснователно обогатяване от страна на 1 ответника, доколкото клаузата, съдържаща задължение за заплащане на процесната такса е нищожна, поради което следва да й бъде възстановена сумата от 35.25 лева като заплатена при изначална липса на основание за нейното заплащане. Моли предявените искове да бъдат уважени, както и да се присъдят сторените в производството разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва дължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение по предявените искови претенции. Твърди, че клаузите на договорите отговарят на изискванията на ЗПК, както и на ЗПФУР. Оспорената клауза е възможност на потребителите на продукта да получат разглеждане по отправеното искане в много по-кратък период от стандартния. Тази услуга е незадължителна като не представлява задължително условие за сключване на кредита и е поискана от самия потребител. Само няколко часа, след подаване на заявлението и при заявяване на услугата, искането на потребителя е разгледано и сумата е отпусната. Изпълнил е задължението си за бързо разглеждане на искането. Дължимата такса е малка, а лихвата незначителна. Потребителят се е запознал с цената на услугата и я е избрал по свое желание.

Освен това К. е сключила още 15 договора и е била наясно с таксата за процесната услуга.

Твърди, че е налице злоупотреба с права като се цели обогатяване с присъдени разноски.

Оспорва твърдението за неравноправност на клаузата. Таксата е фиксирана и потребителят е можел да предвиди икономическите последици от същата. Сключените 15 идентични договора от ищцата, доказват наличието на индивидуално договаряне и изключват противоречието с добрите нрави, неравнопоставеността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения. Оспорва и възражението за нарушаване на чл.19, ал.4 ЗПК. Таксата не е задължително условие за получаване на кредит и не следва да се включва в ГПР. Освен това сумата е върната само с една месечна вноска ведно с лихва и такса, с оскъпяване от 39 лева, поради което не са нарушени повелителните норми и принципи на правото. Моли за отхвърляне на исковете и за липсата на основание за присъждане на разноски на ищеца. Претендира присъждане на разноски.

Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното от фактическа страна:

Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните факти - че между „К.“ ЕООД и Г. А. К. е сключен договор за потребителски кредит № ****** на 09.11.2023 г., че е налице заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 35.25 лева на 15.11.2023 г.

От представения и приет по делото договор за потребителски кредит № *****/**.**.**** г. се установява, че съгласно същия на ответника е предоставена сумата от 200 лева като е договорено, че размерът на погасителната вноска е в размер на 239 лева, в която се включват дължимата главница, лихва и такса експресно разглеждане. Срокът на заема е 14 дни като плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на 24.11.2023 г. Налице е фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 45 %, а годишния процент на разходите по кредита е 57,15 %. В чл. 3, ал.2, т.9 е отразена такса експресно разглеждане в размер на 35,25 лева.

Прието като писмено доказателство по делото е преводно нареждане от 15.11.2023 г. от страна на Г. А. К. в полза на „К.“ ЕООД за сумата от 239 лева, в което като основание е посочено „погасяване на договор № ******“.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи :

Безспорно по делото се установява, че между „К.“ ЕООД, Г. А. К. е налице сключен договор за потребителски кредит № *****/**.**.****г., по силата на който е предоставена в пола за Демирова сумата от 200 лева със срок на издължаване 24.11.2023 г. като е уговорено да се върне сумата чрез една погасителна вноска в размер на 239 лева, включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Установява се, че дължимата сума по кредита в 2 размер на 239 лева е заплатена на 15.11.2023 г. чрез банков превод, който факт е обявен за безспорен между страните.

Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС. По наведеното възражение, че в случая ищецът не е потребител, за яснота следва да се посочи, че "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, аргумент от §1 ЗЗП. В случая липсват доказателства, че изтегления кредит е във връзка с осъществявана от ищеца търговска или професионална дейност. Фактът, че са изтеглени множество кредити от това лице, не води до автоматичния изрод, че същите са теглени с оглед осъществяване на търговска или професионална дейност, още повече че такива доказателства по делото не са представени.

По отношение договореното между страните, в сключения между тях договор от 09.11.2023 г. относно дължимата такса експресно разглеждане, съдът намира от правна страна следното: Уговорката за такса за разглеждане не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Според подписания между страните договор клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Съдът счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Чрез тази клауза реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на кредита, каквато е дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и оценяване на платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е свързана с кредитния риск. Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника, че бързото разглеждане на документи е допълнителна, доброволно избрана услуга за кредитополучателя и таксата по нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се установи по какъв начин е "избрана" тази услуга, как е формиран нейният размер. С тази такса съдът намира, че кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън предвидените в ЗПК. Не става ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер на същата, което е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита. В насока на извода за оскъпяване на кредита е и фактът, че тази такса не се внася предварително от потребителя, за да получи въпросната услуга (експресно разглеждане на искане за кредит), нито се приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея на крайния падеж по договора.

Предвид изложеното предвидената клаузата на сключения между тях договор за кредит № *****/**.**.**** г., установяваща задължение за заплащане на такса експресно разглеждане, е нищожна поради противоречието й със закона, поради което предявеният иск за прогласяване нищожността й, се явява основателен и следва да бъде уважен. Когато твърдението за нищожност се релевира с предявяване на иск, тогава съдът дължи произнасяне по иска и в резултативната част на решението. В този смисъл решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК. Съдът не следва да излага допълнителни мотиви и по останалите възражения за нищожност, доколкото разглеждането на същите е при условията на евентуалност, съобразно гореизложените мотиви, а и не може една договорна клауза да е нищожна на повече от едно основания. В този смисъл решение № 3

198/10.08.2015 г., Четвърто гражданско отделение, гр.д. № 5252 по описа за 2014 година на ВКС.

От гореизложеното следва, че процесната клауза относно дължимостта на сумата от 35,25 лева не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от настоящия ищец в изпълнение на задълженията за заплащане на такса експресно разглеждане, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание. С оглед гореизложените мотиви и предвид доказването на факта, че ищцата е заплатила в цялост дължимата такса експресно разглеждане, следва изводът, че същата подлежи на връщане, тъй като е заплатена при изначална липса на основание, поради което и вторият предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и подлежи на уважаване.

По отношение на разноските:

Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е отправила ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 85 лева, представляваща дължима държавна такса за исковото производство по предявените искове; 480 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за исковото производство. Направено е възражение за прекомерност от страна на ответника за претендирано възнаграждение, релевирано още с отговора на исковата молба. Съобразно нормата на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва, че дължимото възнаграждение е в размер на 400 лева по всеки от предявените искове. Съдът намира, че макар и да претендира едно общо възнаграждение по двата предявени иска, претендираното такова в размер на 480 лева отново е прекомерно, поради което следва да се намали.