Решение № 242 от 15.04.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. Силистра, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Н. Д. Г. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20243420100951 по описа за 2024 година

Ищецът Е. Н. Д. твърди, че на 30.08.2023 г., в качеството си на кредитополучател, сключила с ответника договор за потребителски кредит № 1283605, по силата на който бил предоставен такъв в размер на 4000 лв., като тя се задължила да го върне на 18 месечни вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 23,33 % на годишна база и при уговорен годишен ГПР в размер на 49,66 %. В чл. 5 от договора страните се споразумели, че кредитът се обезпечава чрез поръчителство, предоставено от Multitude Bank, като в самия договор за предоставяне на гаранция било предвидено заплащане на такса в размер на 4040 лв.

Счита, че договорът за кредит е нищожен на множество основания, а именно: На първо място ищцата счита клаузата за начисляване на договорна лихва за нищожна поради противоречието с добрите нрави, тъй като същата надвишавала двукратния размер на законната лихва, при положение че кредитът бил обезпечен. В тази връзка ищцата е на мнение, че част от договорната лихва се явява и възнаграждението за поръчителство, което според действителната си икономическа и правна характеристика представлява възнаграждение за ползване на кредита. Поради некалкулирането на възнаграждението за поръчителството в лихвения процент кредиторът не изпълнил задължението си да посочи действителния такъв, прилаган в отношенията между страните, с което било допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита също така, че клаузата за начисляване на договорна лихва е неравноправна, тъй като поради неточното посочване на действителния размер потребителят не бил в състояние да прецени икономическите последици от поетото от него задължение. Нищожността на клаузата за заплащане на възнаградителна 1 лихва обуславяла недействителността на целия договор поради възмездния характер на заемното правоотношение.

Ищцата е на мнение, че таксата за гаранцията не е включена в размера на ГПР, като по този начин потребителят бил заблуден за действителните разходи по кредита, което водело до неравноправност на клаузата за начисляването му, като същевременно се целяло заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Липсвала ясно разписана методика за изчисляване на ГПР (кои компоненти са включени в него и как се формира размерът му), а това водело и до нарушаване на изискването за формулиране на условията на договора по ясен и разбираем начин. Твърди също така, че договорът за заем не съдържал уточнение относно лихвения процент на ден съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, а ОУ към договора не били подписани от потребителя и поради тази причина не следвало да се прилагат.

Поради изложените причини моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за заем, а в условията на евентуалност – да прогласи нищожността на клаузата по чл. 5 от същия договор, предвиждащ осигуряването на конкретно обезпечение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В предоставения му от закона срок ответникът „Ф. Б.“ ЕООД оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като неоснователни. Счита, че лихвеният процент е ясно посочен в стандартния европейски формуляр и в договора за заем, а възнаграждението за поръчителство се дължало на трето лице и не следвало да се включва в погасителния план, тъй като не представлявало главница или лихва. Счита също така, че длъжникът е можел да обезпечи задължението си по различни начини, поради което сключването на договор за поръчителство срещу възнаграждение не било задължително условие за отпускането на кредита и възнаграждението не следвало да се включва в ГПР. Твърди също така, че преди избора на поръчител от длъжника, сумата за възнаграждението му не била известна на кредитополучателя, което допълнително сочело, че предпоставките за включването му в общите разходи по кредита не били налице. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 20 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 19, ал. 5 ЗКП.

По делото е представен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1283605 от 30.08.2023 г., от който е видно, че ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищцата в качеството на кредитополучател потребителски кредит в размер на 4000 лв., който тя се задължила да ползва срещу уговорена лихва в размер на 23,33 % годишно, като го възстанови на 18 месечни вноски в срок до 20.02.2025 г. В чл. 5 от договора страните се споразумели, че заемът ще бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Multitude Bank, какъвто договор не е спорно, че бил сключен между кредитора и посочената банка, която 2 гарантирала за изпълнението на задълженията по договора за кредит по възложение на длъжника и срещу заплащане на съответно възнаграждение. Ищецът не представя договора за възлагане на поръчителство, а ответникът твърди, че изобщо не разполага със същия, тъй като не бил страна по него; според твърденията на ищеца възнаграждението за осигуряване на поръчителството възлизало на 4040 лв., която стойност ответникът не оспорва изрично, макар да твърди, че когато клиентът му кандидатствал за кредит, тази сума не му била известна, тъй като не знаел какво обезпечение ще му бъде предложено от него.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съдът не споделя довода на ищцата за нищожност на договора за кредит поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ двукратния размер на законната такава. В конкретния случай размерът на договорната лихва (23,33 % на годишна база) е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК (според който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България), поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да се стеснява допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при приемането на закона вече е съобразил.

Въпреки казаното съдът установява данни за нищожност на тази клауза поради следните причини: В чл. 3 от договора за кредит е предвиден приложимия лихвен процент на възнаградителната лихва - 23,33 % на годишна база, като е отбелязано, че общата стойност на това вземане за целия срок на договора възлиза на сумата от 1400 лв. От заключението на вещото лице става ясно, че сумата от 1400 лв. се формира при прилагането на лихвен процент от 23,33 пункта върху главница от 4000 лв. за период от 18 месеца под формата на проста лихва, т.е. такава сума би се акумулирала, ако главницата се ползва през целия срок на договора и се възстанови на една вноска на крайния падеж. От приложения към договора погасителен план е видно, че всъщност кредитът подлежи на издължаване на 18 увеличаващи се месечни вноски, всяка от които включва и главница, поради което прилагането на уговорения лихвен процент върху реално ползваната главница, намаляваща с всяка погасителна вноска, води до различен размер на това вземане на кредитора от този, 3 посочен в договора за кредит (1400 лв.). Според чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според ал. 2, т. 10 и 19 на същата разпоредба такива се явяват клаузите, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, съответно които не му позволяват да прецени икономическите последици от неговото сключване. В конкретния случай съдът установява, че клаузата за начисляване на възнаградителна лихва е обременена от посочените пороци, тъй като обективираната в договора нейна крайна стойност не съответства на действителната сума, която се получава при начисляването на лихвата върху реално ползваната главница, като по този начин се създава заблуда относно действителните икономически параметри на кредитното правоотношение. Ясно е, че подобна формулировка на задължението на кредитополучателя е двусмислена, доколкото то от една страна се изразява в заплащането на уговорения лихвен процент, чиято абсолютна стойност в договора не съответства на действителната и всъщност сочи на друг фактически размер на задължението от уговорения между страните.

Тази ситуация не дава възможност на потребителя да оцени условията при които встъпва в правоотношението със своя съконтрахент, които в негова вреда са представени в по – благоприятен вид чрез посочването на по - нисък лихвен процент от този, който ще му бъде събран в абсолютна стойност.

Чл. 145, ал. 2 ЗЗП гласи, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Горното означава, че като неравноправна не би могла да се квалифицира клаузата, определяща основната престация по правоотношението (като например тази за заплащане на възнаградителна лихва), ако същата е формулирана по ясен и разбираем начин, поради което в конкретния случай няма юридическа пречка за обявяване на неравноправния характер на въпросната клауза, тъй като същата е математически некоректна и поради вътрешното си противоречие не би могла да се определи като ясна и разбираема. Според съдебната практика изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието на клаузата може точно да бъде разбран обхвата на поетото задължение и средния потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора (в този смисъл определение № 50253 от 17.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2694/2021 г., II т. о. и определение № 673 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 403/2023 г., I т. о.). Тези условия очевидно не са били спазени при изготвянето на процесния договор, поради което атакуваната от ищеца клауза страда от порока, свързан с посочените по – горе основания. Чл. 146, ал. 1 ЗЗП гласи, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като според ал. 5 на същата разпоредба наличието на неравноправни клаузи в договор, 4 сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Очевидно е, че договорът за кредит с оглед на възмездния си характер не би могъл да съществува без клаузата, дефинираща основната престация на кредитополучателя, поради което по арг. от чл. 146, ал. 5 ЗЗП следва да се приеме, че нейната нищожност обосновава нищожността на целия договор, поради което искът за прогласяването следва да се уважи. Уважаването на иска на посоченото основание прави излишно обсъждането на останалите основания за недействителност на договора за кредит, наведени в исковата молба, както и разглеждането на предявения в условията на евентуалност иск за обявяване нищожността на чл. 5 от него.