Решение № 261127 от 10.11.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София,10.11.2020 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря МАРГАРИТА ДИМИТРОВА и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 9051 по описа за 2019 г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК

/въззивно обжалване/.

Подадена е въззивна жалба от С.О., ответник пред СРС срещу решение № 72090 от 21.03.2019 г., по гр.д.№ 64644/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав, с което е бил уважен иска по чл.410, ал.1,т.2 КЗ във вр.с чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД, както и в тежест на ответника са възложени разноските по делото. Решението се обжалва в цялост.

Сочи се, че съдът допуснал нарушение на процесуалните правила като не дал възможност на въззивника да постави въпроси на съдебно-автотехническата експертиза.

Последната била изготвена изцяло върху частни документи, представени от ищеца.

Самото вещо лице не било безпристрастно, което било служебно известно на съда, защото нямало нито едно заключение, което да не е в подкрепа на твърденията на застрахователите. Мотивите на съда представлявали теоретични разработки. СРС бил достигнал, обаче, до погрешния извод за разпростиране на договора за застраховка върху едно трето лице, каквото се явявала С.О.. В случая застрахователното правоотношение не било доказано. Договорът за застраховка съгласно чл.344, ал.1,изр.1 КЗ трябвало да бъде в писмена форма и да съдържа реквизитите по чл.345, ал.1,т.11 КЗ и особено подписите на страните. В случая полицата не съдържала подписи на страните поради което не можело да се приеме, че е налице съгласие за сключване на договора. Абсурден бил изводът на СРС, че страната, в това число и ответника-трето лице, не може да се позове на недействителност на договора, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна. Счита, че цитираната от СРС съдебна практика не била относима по отношение на С.О., която била трето лице. Уточнява, че тяхното възражение било съвсем друго – във връзка с осигурения регрес срещу С.О. се представяла една недействителна застрахователна полица, която не била породила права и задължения за страните по нея. Сочи, че пребладаващата практика последователно приема, че забраната на чл.293, ал.3 ТЗ не се разпростира върху третите лица, които не са страна по правоотношението. СРС немотивирано бил приел извършеното плащане без да събере необходимите доказателства за това. С.О. била оспорила двете платежни нареждания, защото било възможно да са сторнирани. Неправилно СРС бил приел, че третото лице не може да оспорва плащането. Решението било в разрез със съдебната практика във връзка с характера на протокола за ПТП и от тук погрешно СРС бил приел за установен механизма на ПТП. Наред с това съгласно ОУ Глава Втора “Покрити рискове и изключения” “гуми” било допълнително покритие към клауза “Пълно каско”, което се предоставяло в изрично предвидените в ОУ случаи при заплащане на допълнителна премия. В процесния застрахователен договор единственото отбелязано и заплатено било допълнителното покритие към пълното каско с клауза “Помощ на пътя “асистанс”, т.е. не било отбелязано допълнително покритие “гуми”, нито за него било допълнително заплатена застрахователна премия. Това означавало, че в случая не е налице покрит с договора застрахователен риск.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което претенциие на ищеца да бъдат отхвърлени или да намали размера на претендираното обезщетение като прекомерно висок, тъй като липсвали преки доказателства и съпричиняване на вредите от страна на водача. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор по въззивната жалба от ищеца пред СРС- З. „Б.В.И.Г.“ , в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати от първоинстанционния съд сочените от въззивника нарушения на процесуалния закон. Налице бил валиден застрахователен договор по който застрахователя /ищец/ бил заплатил на застрахования дължимото обезщетение. Доводите на въззивника не съответствали на събраните по делото доказателства. По отношение на застрахователното покритие се позовава на ОУ, с.9, т.6.3, където изрично било посочено, че при ПТП се покриват щетите по гуми, джанти и декоративни тасове в резултат на преминаване през дупки. Наличието на обезопасена дупка се доказвало по безспорен начин от протокола за ПТП и заключението на САТЕ. Налице била причинна връзка между ПТП и щетите по МПС. Напомня, че протоколът за ПТП не бил оспорен от ответника /пред СРС/. Плащането на застрахователното обезщетение било доказано от представените банкови документи, които не били оспорени от ответника.

Следователно били налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.410, ал.1,т.2 КЗ. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима:

Решението е връчено на въззивника на 02.04.2019 г и е обжалвано в срока по чл.259, ал.1 ГПК- на 16.04.2019 г.

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.410, ал.1,т.2 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с чл.45 ЗЗД.

За да уважи така предявения иск, СРС, 156 с-в е приел, че от представената по делото застрахователна полица № 4704175203003437 се установява наличие на застрахователно правоотношение между ищеца – З. “Б.В.И.г.” АД и С.А.С.за МПС марка “Ауди”, модел А 5, рег.№ ******АВ, с период на застрахователно покритие 12.12.2017 г. до 12.12.2018 г. Като се е позовал на чл.180 ГПК, съдът е приел, че застрахователната полица обвързва страните. СРС се е позовал на съдебна практика относно приложението на чл.293, ал.3 ТЗ, съгласно която страната, вкл. третото за правоотношението лице, не можело да се позове на недействителност на договора, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна и този отговор бил относим и към абсолютните търговски сделки. В случая нямало спор, че дължимите застрахователни премии са заплатени, както и че застрахователните обезщетения от собственика на процесния автомобил са заплатени. Затова и СРС е достигнал до извода, че е налице валидна застраховка “Каско”. От представените по делото 2 бр. платежни нареждания се установило, че ищеца е заплатил застрахователно обезщетение в общ размер на 276, 62 лв. на застрахования. За установяване механизма на ПТП СРС се е позовал на протокола за ПТП № 1694282/08.05.2018 г., от който било видно, че на 08.05.2018 г. около 14.30 ч. процесното МПС се движело по ул.”Рилска обител” в посока от бул.”Владимир Вазов” към ул.”********автомобилът попада в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно. СРС е приел, че протокола за ПТП представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.178 ГПК, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за датата, място, механизъм на увреждането и причинените на МПС вреди като се е позовал на съдебна практика на ВКС. За да приеме горния механизъм на ПТП, СРС се е позовал и на заключението на САТЕ. От последното се установявала и причинно-следствената връзка между причинените щети върху МПС – предна дясна гума, предна дясна джанта и задна дясна джанта и ПТП. Съгласно заключението стойността необходима за възстановяване на вредите по лекия автомобил възлизала по средни пазарни цени на 366,58 лв. СРС се е позовал на чл.202 ГПК и е приел, че заключението е обективно, компетентно и добросъвестно. Затова и е достигнал до извода, че така предявения иск е основателен и като такъв го е уважил. Възражението на ответника за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е прието за неоснователно като неподкрепено с доказателства. Доводът на ответника за управление на МПС от водача при несъобразена за пътната обстановка, скорост, също е приет за неоснователен- необозначената и необезопасена дупка не представлявала предвидимо препятствие на пътя, затова позовавайки се на т.7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по т.д.№ 1/2004 г. на ОСТК по отношение на предпоставките и доказателствената тежест при направено възражение за съпричиняване, СРС е приел, че недоказаният факт е неосъществен в обективната действителност.

Доводът за завишен размер на претенцията също е приет за неоснователен като СРС се е позовал на установения от заключението на САТЕ, размер, който бил по-голям от претендирания. СРС е приел, че не следва да обсъжда довода на ответника във връзка с наличието на основание за плащане по застрахователния договор като се е позовал на чл.21, ал.1 ЗЗД, съгласно който договорът поражда действия между страните, а спрямо третите лица само в предвидените от закона случай. Тъй като облигационните отношения имали относително действие, то същите били противопоставими на трети лица и трети лица можели да черпят възражения от тях единствено в предвидените от закона случаи, какъвто процесния не бил.

По основателността на въззивната жалба:

Относно иска по чл.410, ал. 1 от КЗ:

Съгласно лл.

410. (1) КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу:

1. причинителя на вредата, в това число в случаите вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, или

2. възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл.

49 от Закона за задълженията и договорите, или

3. собственика на вещта и лицето, което е било длъжно да упражнява надзор върху вещта, причинила вреди на застрахования по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите.

Основателността на процесният иск по чл.410, ал.1 КЗ е във връзка със задълженията на С.О. по чл.31 и § 1 т.12,13 от ДР на Закона за пътищата и чл.3 ал.1 ЗДвП.

По доводите във въззивната жалба:

С отговора по исковата молба ответникът

/въззивник пред настоящата инстанция/ е посочил, че липсва валидно сключен застрахователен договор, тъй като процесната полица била без подписи на страните, от което следвал извода, че е изготвена за целите на процеса.

Полицата е оспорена по съдържание, както и по отношение на датата на издаването й. Другото възражение е, че обезщетението било изплатено от застрахователя без годно правно основание за това и в противоречие със сключения застрахователен договор, т.е. плащането било извършено при липсата на покрит застрахователен риск. Относно наличието на плащане е посочено, че в платежното нареждане бил посочен статус „прието за изпълнение“, а не „изпълнено“. Оспорен е и размера на претендираните вреди, които според ответника били завишени. Направено е и възражение за съпричиняване като се твърди, че водачът бил управлявал МПС в разрез с изискването на чл.20, ал.2 ЗДвП, т.е. не бил съобразил скоростта с атмосферните условия, превозвания товар, релефа на местността и др. Именно защото не бил предвидил пътните условия, той не могъл да избегне препятствието, което довело до увреждането на гумите му. Относно приноса на водача се е позовал на чл.51, ал.2 ЗЗД.

Следователно, това са възраженията на ответника, направени в срока по чл.131 ГПК, които следва да бъдат разгледани; всички останали доводи се преклудират по арг. от чл.133 ГПК.

Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната С.О..

Разпечатката съдържа 42 от 112 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/dcd3794b-f0e2-4aed-89d0-83974a97a23e